СЪДЪРЖАНИЕ

 

 

ВСТЪПЛЕНИЕ: СОФРОНИЙ ВРАЧАНСКИ – СТРОИТЕЛ НА КНИЖОВНИЯ НИ ЕЗИК

ง 1. Книжовноезиковата ни традиция до Софроний и Софрониевият език

 

           ПЪРВА ГЛАВА: ФОНЕТИКО-ГРАФИЧНИ ОСОБЕНОСТИ

ง 2. Софроний като преписвач

ง 3. Графични и правописни особености на Софрониевия езиков модел

ง 4. Фонетични черти на Софрониевия езиков модел

ง 5. Обобщени изводи

 

ВТОРА ГЛАВА: МОРФОЛОГИЧНИ ОСОБЕНОСТИ

І. Съществителни имена

ง 6. Граматически род на съществителните имена

ง 7. Граматическо число на  съществителни имена

ง 8. Определеност при съществителните имена

ง 9. Падежни форми при съществителните

ง 10. Обобщени изводи

ІІ. Прилагателни имена

ง 11. Граматически род на прилагателните имена

ง 12. Граматическо число на прилагателните имена

ง 13. Определени форми на прилагателните имена

ง 14. Падежни форми при прилагателните имена

ง 15. Степени за сравнение при прилагателните

ง 16. Обобщени изводи

ІІІ. Числителни имена

ง 17. Числителното име в езика на Софроний

ІV. Местоимения

ง 18. Лични местоимения

ง 19. Притежателни местоимения

ง 20. Възвратни местоимения

ง 21. Показателни местоимения

ง 22. Въпросителни местоимения

ง 23. Относителни местоимения

ง 24. Определителни местоимения

ง 25. Непределителни местоимения

ง 26. Отрицателни местоимения

ง 27. Обобщителни местоимения

ง 28. Обобщени изводи

V. Глагол

ง 29. Инфинитивни форми, вид и спрежение на глаголите

ง 30. Наклонение на глагола

ง 31. Изявителни глаголни времена

ง 32. Сегашно време

ง 33. Бъдеще време

ง 34. Бъдеще време в миналото

ง 35. Минало свършено време

ง 36. Минало несвършено време

ง 37. Минало неопределено време

ง 38. Минало предварително време

ง 39. Причастия и деепричастие

ง 40. Обобщени изводи

VІ. Наречия

ง 41. Наречието в езика на Софроний

VІІ. Предлози

ง 42. Предлозите в езика на Софроний

VІІІ. Съюзи

ง 43. Съюзите в езика на Софроний

ІХ. Частици

ง 44. Частиците в езика на Софроний

      Х. Междуметия

ง 45. Междуметията в езика на Софроний

 

ТРЕТА ГЛАВА: СИНТАКТИЧНИ ОСОБЕНОСТИ

І. Просто изречение

ง 46. Обективномодални типове прости изречения

ง 47. Субективномодални типове прости изречения

ง 48. Структурни типове прости изречения

ง 49. По-важни синтактични особености на простото изречение

ง 50. Словоред на частите в простото изречение

ง 51. Словоред на клитиките

ง 52. Обобщени изводи

ІІ. Сложно изречение

ง 53. Сложни съчинени изречения

ง 54. Сложни съставни изречения

ง 55. Сложни смесени изречения

ง 56. Синтактични конструкции за предаване на чужда реч

ง 57. Обобщени изводи

 

 

 

 

ВСТЪПЛЕНИЕ

 

СОФРОНИЙ ВРАЧАНСКИ КАТО СТРОИТЕЛ НА КНИЖОВНИЯ НИ ЕЗИК

 

 

ง 1. Книжовноезиковата ни традиция до Софроний и Софрониевият език

През тринадесетвековното съществуване на българската държава по силаญта на изключително превратна историческа съдба българският народ, достигал политически и културни извисявания, каквито малко народи в света познават, но и преживявал трагични крушения от съдбовен характер, си е служил с книжовен език, който има своя единадесетвековна история. И тя е не по-малко сложна и трагична от историята на българската държава.

Ако живата устна българска реч през всичкото това време реално съществува чрез многобройните си диалектни форми, то книжовният ни език исторически се представя в няколко хронологически облика – старобългарски, среднобългарски и новобългарски.

 

ง 1 а. Съдбата на старобългарската книжовноезикова традиция

Старобългарският книжовен език, създаден в средата на ІХ върху източнобългарска говорна основа от великите първокнижници Кирил и Методий и от техните ученици и последователи Климент Охридски, Константин Преславски, Иоан Екзарх и ред други, не остава само език на българската книжнина и държава. Твърде скоро той се възприема и налага като книжовен език на цяла една нова европейска цивилизация – славянската. С него започват да си служат за културни нужди и други славянски (и неславянски) народи на изток, юг и запад. Именно този факт кара някои чуждестранни езиковеди да наричат този език старославянски, староцърковнославянски, книжовнославянญски или другояче[1]. Към ХІІ-ХІV век книжвната форма на българския език в Европа реално функционира освен в своя автентичен старобългарски вид и в няколко други, предимно фонетични, редакции сред използващите го други народи – руси, сърби, хървати, моравци, румъни.

Падането на България под турско владичество в края на ХІV в. има трагични последици не само за държавния, политическия, икономическия и социален живот на българския народ, но и за неговото културно развитие и книжовен език. Разрушени са забележителни книжовни центрове, унищожени са неоценими паметници на книжовността, избити или прокудени са най-видните представители на българската интелигенция. Всичко това има съдбовญни последици и за книжовния език. Той не само насилствено прекъсва своето естествено развитие на българска почва, но и постепенно пресеква, потъва в забрава.

От ХV век насетне грамотните среди у нас не са вече в състояние да си сружат нормално със същинския старобългарски книжовен език. За книжовни нужди постепенно се налагат развилите се извън българските земи негови редакции – най-вече руската и сръбската, известни като черовнославянски език.

Черковнославянската книжнина обаче била трудно понятна за народа, тъй като неговата реч през изтеклите столетия преживява съществени изменения в естествения си развой. Граматичната му система например в резултат на продължително развитие престанала да бъде синтетична, падежните отношения вече се изразявали с предлози. Този развой се характеризира като преход от синтетизъм към аналитизъм. Аналитизмът засегнал и другите равнища на езика.

 

ง 1 б. Книжовноезикова практика на дамаскинарите

Все по-остро започва да се чувства необходимост от литература на досญтъпен народен език написана. Това подтиква родолюбиви книжовници – грамаญтици, монаси, попове – да последват примера на гръцкия монах Дамаскин Стуญдит, който в условията на подобна езикова ситуация при гърците съставил на народен гръцки език специален сборник с поучителни нравствено-религиозни четива, наречен “Съкровище”[2].

От края на ХVІ в. този сборник започнал да получава все по-широко разпространение и у нас – отначало в черковнославянски преводи, а по-късно в преводи на новобългарски народен език. Първите му преводи се появяват в западнобългарските области на черковнославянски книжовен език (от сръбска редакция), в който има известни отклонения по посока на говоримия народен език[3], но това е само едно преходно начало. През ХVІІ в. се правят нови преводи на ранните дамаскини вече изцяло предадени на народен език[4]. Така че през ХVІІ и ХVІІІ в. у нас вече са се очертали два книжовни потока – черковнославянски и дамаскински. “Где могуть – пита се нашият дамаскинар Йосиф Брадати - прости людие да разумеютъ псалтирское тълкование и канонское четание? Мирски цръкви друго правило требуе да имат, книги по№чителни по прости язикъ да се разбират и простии людие безкнижни да разумеютъ”[5].

Езикът на новобългарските дамаскини може да се разглежда като стиญхийно зародил се през феодализма опит за създаване на нов книжовен българญски език върху основата на говоримата народна реч. При тогавашните условия, когато процесите на национално самоосъзнаване и изграждане социално-иконоญмически и политически все още не са подготвени, не са назрели, когато елеменญтарญната форма на грамотност се е осъществявала в килийното църковно училиญще на черковнославянски, когато културният процес почти не се извисявал над преписваческата, преводаческата и компилативната дейност, езикът на дамасญкинте с неговата диалектна пъстрота е имал ограничено социално предназначеญние. Не е могъл да се развива по посока на общонародност, многофункционалญност и единство.

 Достатъчно е обаче да назреят условията за национално пробуждане от средата на ХVІІІ век насетне, за да се превърне той в едно от началата на исторически необходимия единен национален книжовен език.

 

ง 1 в. Книжовноезикова практика на Паисий Хилендарски

Паисиевата “История славеноболгарская”, която ознаменува първоญродния вик на българската нация, не остава встрани от дамаскинската езикова традиция, но и не я следва ммного отблизо. Затова нейният език стъписва съвญреญменния читател със силно застъпената черковнославянска норма. Оттук и противоречивите оценки за характера на нейния език[6]. 

В действителност Паисий може да се смята за продължител на дамасญкинската езикова традиция, но в същото време по своеобразен начин той е и неин отрицател. Продължава я, доколкото и той пише за простите “ораче и копаче”, но пише за тях история на славното им минало като народ, който пръв от всички славяни създава своя държава, писменост и книжовна култура. Противостои й, доколкото преследваната висока цел изисква за езика на “Историята” общонародна, многофункционална книжовна форма на българския език, която, бидейки понятна на обикновения читател и слушател, в същото време да извисява народностното му чувство с магията на своите форми, които носят следите на онова минало, когато българите са били велики.

За Паисий следователно езикът е не само достъпно словесно изражение на историята, но и неин носител. Ето защо той не може да използва нито добре познатата му стара книжовна форма – черковнославянската, като непонятна за българите, нито простонародната – дамаскинарската, като лишена от белеญзите на историчността, книжовната обработеност и единството.

При тези условия Паисии пристъпва към създаване на нова книжовна форма на българския език, която, съчетавайки езиково минало и настояще, да отговаря на изискванията, които времето му поставя. Това той постига като съединява в една текстова тъкан[7] “болгарски прости речи” в тяхната дамаскинска книжовна форма със “словенски”, т.е. с черковнославянски. Затова езикът на “История славяноболгарская” носи определено новобългарско съдържание и дух, облечени в архаизирани по черковнославянски образец форми. Изкуствеญността на тези форми съзнават още Паисиевите съвременници, затова немалко преписи на историята свидетелстват за опити да си приведе езиковата й форма в съответствие с новобългарското съдържание и дух.

 

ง 1 г. Софрониевата книжовноезикова практика

Започнатото от Паисий езикостроително дело особено плодотворно бива продължено от Софроний Врачански. Като тръгва от дамаскинарската езикова традиция, той развива по-нататък в демократичен дух заложените в Паисиевия език принципи на езиково строителство. Езикът на неговите съчинения е от изключително важно значение за началното изграждане на новобългарския книжовен език.

1. Личността и делото на Софроний Врачански многократно са привлиญчали вниманието на българската и чуждестранната наука. Търсени са измереญнията на приноса му в социалните и духовните процеси през втората половина на ХVІІІ и началото на ХІХ в.[8], изследвани са отделни негови съчинения от литературно-историческа и езикова гледна точка[9], но все още в езиковата ни история цялостно и пълно ролята на Софроний Врачански в градивните книжовноезикови процеси на епохата не е разкрита. Тази задача докрай може да бъде решена едва след като бъдат проучени езиково всички негови съчинеญния – преводни и оригинални.

Като книжовник Софроний Врачански се формира в родното си селище Котел, населено с предприемчиво и будно население. Котелчани били не само големи патриоти с горд нрав и свободолюбив дух, но се отличавали и с по-издигнати духовни интереси. Тук цели столетия не е прекъсвала книжовната дейност – преписват се и се подвързват множество книги. По приписки в стари ръкописи, като се започне от ХVІ в. насетне, до нас са достигнали имената на книжовници като поп Дехо, Драгота Граматик, поп Люцкан, Тодор Люцкан, Добри поп Георгиев, поп Милко, поп Тодор, поп Велико, Димо Грешният и др.

С името на поп Милко от ХVІІІ в. се свързва началото на Котленската книญжовна школа, която обхваща и съседните селища Жеравна, Тича, Градец. Тя се характеризира със свои калиграфски навици в написанието и оформянето на ръкописа, с определени предпочитания в орнаметировката и т.н. Тук се преписญват и подвързват часослови, евангелия, требници, минеи, сборници със смесено съдържание, дамаскини, исторически съчинения[10]. Никак не е случаен фактът, че именно Котел дава на Българското възраждане едни от най-големите му личности като Софроний Врачански, Георги Мамарчев, Стефан и Анастас Богоญриди, Г. С. Раковски, Неофит Хилендарски, д-р П. Берон, А. Кипиловски, Гавญрил Кръстевич, Ст. Изворски, д-р Васил Берон и др.[11]. Едни от тях оглавяват борбите за църковна независимост и за национално самоопределение, други отдават силите си за духовното и културно издигане и развитие на нацията, но и едните, и другите играят важна роля в строителството на националния книжоญвен език.

От богатата книжовна дейност на Софроний Врачански до нас са достигญнали едва петнайсетнина съчинения – преписи или преводи от черковнославянญски и гръцки. Само “Житие и страдания грешнаго Софрония” има напълно ориญгиญнален характер.

2. Езиковите особености на тези съчинения дават основание да се разграญничат три периода в книжовноезиковата дейност на Софроний – котленски, врачанско-видински и букурещки.

2.1. Котленският период се представя от ранните съчинения на Софроний Врачански: Препис на Паисиевата история от 1765 г.,  Котленски дамаскин от 1765 г., Първи, Втори, Трети часословец от 1768 г. и по-късно, Жеравненски сборник, Втори препис на Паисиевата стория от 1781 г., Архиерейски служебник от 1794 г.

През това време основно се изграждат възгледите на Софроний (тогава все още под светското си име Стойко Владиславов или Стойко йерей) за книжовญния език. Преписваческата му работа го среща още в самото начало с двете книжовни форми на българския език по това време – черковнославянската и простонародната дамаскинарска. За езиковото му изграждане от решаващо значение се оказват преписите на новобългарски дамаскини и смесени сборญници, възникнали в централната балканска област. Те са написани на език, който представя най-същностните черти на диалектите от тая част на българсญките земи, без обаче да се покрива изцяло с който и да е от тях[12]. Именно като преписвач той е имал възможност многократно да се убеждава, че популярญността на дамаскинските сборници сред народа се дължи преди всичко на достъпния им жив народен език.

В началото на 80-те години на ХVІІІ век Стойко Владиславов вече е усвоил книжовна форма на българския език, която се основава на говоримата народна реч в централната балканска област, включваща и родния му говор. Макар в нея да се съдържат чертите на котленския диалект, тя не се покрива изцяло с него – не споделя например типичния котленски изговор на меки [т’], [д’] като [к’],  [г’][13], не съвпада обаче напълно и с езика  Котленския дамаскин – различия има например в областта на фонетичните и морфологичните явления.

За чертите на Софрониевия книжовен език през този период съдим по Втория препис на Паисиевата история от 1781 г., който по същество е цялостна езикова преработка в духа на онези рабирания за книжовния език, които Софроний е имал по това време[14].

2.2. Врачанско-видинският период обхваща времето от 1794 г. до 1803 г., когато Софроний поема Врачанската епархия. От това време са завършените през 1802 г. два обемисти сборника, известни като Първи видински сборник и Втори видински сборник. В езика на повестените в тях съчинения се наблюญдават някои нови явления, които говорят за настъпило развитие във възгледите на Софроний за основата на книжовния език и за облика на някои важни морфологични норми.

До този момент житейските пътища са водили Стойко Владиславов в изญточноญбългарските области – в “Житието” му се споменават Шумен, Търново, Осман пазар (Омуртаг), Карнобат, Сливен, Ямбол, Анхиало, Арбанаси и др. Сега последвало продължително пребиваване в Северо-Западна България. То му позволило да опознае и западния тип български говори. Ратувайки за общоญнароден книжовен език, той стига до разбирането, че в неговата основа трябва да залегнат повече диалекти, че трябва да се опира на по-широко представена народностна база. Ето защо през този период в езика му навлизат особености и черти от западните диалекти, които той целенасочено прокарва. По такъв начин на практика Софроний става най-ранният изразител на разбиญрането за полидиญалектна основа на новия книжовен език, застъпвано по-късно и от други видни негови строители.

2.3. През букурещкия период, когато е лишен от възможност с живо слово да служи на народа си, Софроний създава нова поредица съчинения: Неделно поучение и катехизис на православната вяра (1803-1805 г.), Изповедание на православната вяра (Книга за трите религии – християнство, юдейство и мохамеданство) от 1805 г., Житие и Страдания грешнаго Софрония (1805 г.), Кириакодромион (Неделник) – едниствената му печатна книга (1806 г.) и Гражданское позорище (1809 г.).

Съчиненията от този период са много важни за историята на българската литература и на книжовния ни език – от това време е единственото му изцяло оригинално художествено произведение и единствената отпечатана книга.  В езика му през този период се наблюдава ново развитие – проличава определена тенденция към книжовна обработеност със средствата и възможностите на старата книжовна норма – черковнославянската.

Ако езикът на “Неделника” е цялостно проучен в монографичното изследญване на К. Ничева[15], то останалите Софрониеви съчинения езиково са слабо или частично изучени[16]. Върху много от тях липсват каквито и да са проучвания, например за съчиненията от “Втори видински сборник”[17], “Изповедание на православната вяра”, “Гражданское позорище” и др.

Като се има предвид това състояние на изследванията върху езика на Софญроญниевите съчинения, тук вниманието е насочено към езика на две от тях – преводната повест “Митология Синтипа Философа” от “Втори виднски сборญник” и автобиографичната повест “Житие и страдания грешнаго Софрония”. Тъй като и двете съчинения остават в ръкопис и дълго време са неизвестни на широкия кръг читатели, те имат значение за езиковата ни история не с упражญнено влияние върху градивните процеси при формирането на новобългарския книжовен език, а с това, че са автентичен документ, живо свидетелство за разญвиญтието на езиковите възгледи у Софроний, за състоянието и особеностите на неговия език и стил, за насоките, в които върви строителството на книжовญния ни език в самото начало на ХІХ век и за творчески принос на Софроний в опреญделянето на тези насоки.

“Втори видински сборник” се състои от 439 листа, на които са поместени пет самостоятелни съчинения: 1. Кратки разкази и поучениия; 2. Митология Синтипа Философа; 3. Езопови басни; 4. Философски поучения или нравоучиญтелни разкази; 5. Слово на правление новаго архиерея.

Повестта “Митология Синтипа Философа” е поместена от л. 10 до л. 69 и заема общо 119 страници от сборника. Това е първият новобългарски превод на популярната в много източни литератури повест за персийския цар Кир, за сина му и за неговия учител Синбад, позната на персийската литература като “Синญдибаднаме”, на арабската – като “Седем везири”, на византийската – като “Синญтиญпа Философ”, а на славянските литератури - под наименованието “Миญтоญлогия на Синтипа Философ”. У Софроний тя само в началото е озаглаญвена по тоя начин, върху страниците стои заглавието “Баснословие Синтипа Филосоญфа”.

Долавяйки нуждата от достъпно за простия читател увлекателно четиво, Софроний Врачански превежда занимателната повест от нейния гръцки вариант “к разуме‘ниทю бо‘лгарскому про‘стому наро‘ду на внэ‘шному по‘лзу прочитаю‘щим ю” 10, като я поднася на на читателя преведена на говоримия народен език, макар този език да е все още книжовно неустроен и беден “ง на‘сь препи‘сана и преве‘дена ง гре‘ческаго простра‘ннаго язฅ‘ка на бо‘лгарскทи‡ кра‘ткถи‡ и про‘стฅи‡ язฅ‘кь”10.

Второто съчинение, повестта “Житие и страдания грешнаго Софрония”, е писано по всяка вероятност в Букурещ през 1803-1804 г. Подвързано е в сборญника “Изповедание на православната вяра” (1805) и заема 10 листа от л. 353 до л. 362а, общо 20 страници.

В езиково и стилистично отношение “Житието” на Софроний е изключиญтелญно ценно съчинение поради факта, че е изцяло оригинална Софрониева творญба. Ако върху езика и стила на “Митологията” в някаква степен все пак езикът и стилът на оригинала са могли да влияят, то тук в най-чист вид се проявява характерът и обликът на Софрониевият език. Друго важно съобраญжение е, че тези две съчиญнения свидетелстват за състоянието на Софрониевия език в два различни периода от книжовната му дейност – врачанско-видинският и букуญрещкият.

Всичко това определя и задачата на изследването – да се проучи езикът на Софроний в тези две съчинения откъм фонетико-графични, морфологични и синтактични особености с оглед на книжовните езикостроителни процеси в края на ХVІІІ и началото на ХІХ в., като по настъпилите изменения в езика им се съди за промените в разбиранията на Софроний за характера, облика и системата на книжовния език, който е в началния стадий на своето изграждане.

 

 

 

 

ПЪРВА ГЛАВА

 

ФОНЕТИКО-ГРАФИЧНИ ОСОБЕНОСТИ

 

ง 2. Софроний като преписвач

Правописно-графичните и преписваческите навици на Софроний Врачанญски свидетелстват за принадлежността му към Котленската книжовญноญпреписญваческа школа. От тази школа излиза, тук се подготвя и израства като книжовник поп Стойко Владиславов, по-късният Софроний Врачански., който става нейният най-ярък и най-талантлив представител. Неговата книжовญна дейност прави котленското книжовно огнище културно средище с нациญонално значение.

По всяка вероятност Софроний се учи при поп Милко Котленски отначало в махленското килийно училище, а по-късно целенасочено и системно усвоява калиграфия, преписвачески, илюстраторски и подвързвачески умения. Кога е станало това?

От “Житието” знаем, че след ранната му женитба, когато върху юношесญките му плещи легнали тежките дългове на чичо му, Стойко опитал да прехญранва семейството си със занаятчийска работа, но не му потръгнало. Навярно още в тези години той е препечелвал по някой и друг грош при стария си учител поп Милко, помагайки му в преписването и подвързването на ръкописи, поръчани от богати котелчани. Така усвоил и усъвършенствал преписваческото и подвързваческото изкуство, в което показал забележителни способности.

Задържането му в Котел и помощта на селските първенци при ръкопоญлагането на Стойко за свещеник в много млада възраст трябва да се разญглеждат като признание на тези му способности, които той още повече изявил по време на свещениญчеството си. Затова на него имено през 1765 г. било възложено преписването на Паисиевата история и на дамаскина, известен като Котленски. По това време поп Стойко очевидно вече имал славата на опитен преписвач. Това се вижда и от майсторското изпълнение на ръкописите, показващо умела и опитна ръка в преписването, украсата и подвързването.

Софрониевият почерк се отличава с особена плавност и своеобразно изяญщество, с подчертан стремеж към хармонично съчетаване на удебелени и изтънени линии, които правят писмото му не само красиво по форма и четливо, но доставят и определена естетическа наслада при четене. Буквите са дребни, полууставни, с височина около 2 мм, писани без свързвания една с друга, което изисква отмерени, фини движения на много опитна ръка. Ръкописите му са оформени с много вкус, с умело съчетаване на плетеници, орнаменти, червени заглавни букви, думи, подзаглавия, а понякога и с миниатюри. Подвързвани са в старателно оформени кожени подвързии.

 

ง 3. Графични и правописни особености на Софрониевия езиков модел

В “Митологията” и в “Житието”[18] Софроний си служи с традиционната за дамаскините азбука от черковнославянски едноеров тип, в която се наброяват до 43 букви. Тя включва следния буквен състав: а, б, в, г, д, е, ж, з, s, и, ฅ, ท, v, и‡, к, л, м, н, о, w, п, р, с, т, ป, №, у, ф, х, ц, ч, ш, щ, ь, ю, ญ, э, я, џ, ѕ, ї, ง.

1. Кои са най-типичните графико-фонетични характеристики на тази буквеญна система?

а) На първо място трябва да се посочи нейният традиционен характер – отразява особеностите на черковнославянската писмена реч, в която едни от старобългарските букви (ฉ, ซ) са изоставени поради отсъствие на означаваните от тях звукове, други (э, ญ) са запазени с изменена звукова стойност, трети у Софроний, по примера на дамаскинарската практика, са възприети като ознаญчители на един и същи звук (Ґ), или с едни и същи букви се предават различни звукове (а, ญ, ь).

б) На второ място като важна особеност е липсата на единен способ за означаване на типичния новобългарски звук [ъ].

2. Конкретизирани, тези характеристики могат да се представят в няколญко основни случая.

2.1. По черковнославянски образец за предаване на звук [и] в различни позиции (и според произхода на думата) Софроний си служи с буквите и, ฅ, ท, v, като трябва да се отбележи че, в черковнославянски означава отделен звук []. Тези графични решения той възприема от утвърдилата се до него в българญските земи средновековна графична практика, характерна и за езика на дамасญкините, и за сборниците от смесен тип.

При използването на всяка една от тези букви Софроний се води (или поне се стреми да се ръководи) от черковнославянските правописни норми.

а) Букванапример пише в следните случаи:

- пред гласни: М – прทи‘де 19а, предобถ‘ешь 59, же‘нскทа 40; Ж – пทанฅ 361, ладทа‘ 361,  ทу‘нทа 358а и др.;

- пред и‡: М – да покрทи‡ 68, другทи‡ 47, царскทи‡ 47, да пทญть 51а; Ж – нทи‡ 358а, №бทи‡ца 356а, другทи‡ 359 и т.н.;

- пред съгласни в думи от чужд произход: М – Сvнтถ‘па 50а, мถ‘мове 61, аџทди‘са 359а; Ж – архทдทа‘конь 358, Серафถ‘мь 358, вถ‘но 360, Ісу‘фь 360 и др.

Изключенията от тези правила са редки, напр. бถ‘ль Ж-357 от глагола бถ‘ญ за да се разграничи от омонимичната причастна форма на спомагателния глагол е‘смь – би‘ль Ж-353.

В някои случаи буквата има звукова стойност [й]: Ж – Краทw‘ву 362, баทра‘ма 355а, Стw‘ทко 353 и др.

б) Буква  v се използва в думи от гръцки произход: М – Кv‘ро 10а, v‘дрань ‘хидра’ 37а, мvрทзма‘ 56а;  Ж -  vконо‘му 354, епvстทмถ‘а ‘наука’ 362а, кvр ‘господин’ 358 и др. В определени случаи тя предава и съгласен [в], вж. при 2.6.

в) Буква   Софроний обикновено пише на нейното етимологично място в корена на думите или в тежните окончания: М – да №бฅ‘и‡ сฅ‘на своегw‘ 50а, гре‘бенฅте 53а, рฅ‘бата 36; Ж – сฅ‘нь 353, мฅ‘слญхь 358, вฅсо‘ка 359а, мฅ 362а и т.н. Но тази практика не всякога е последователна, напр. Ж – намฅ‘слихь 359 и нами‘ญслихь 359а; да зฅму‘ва 359а и зиму‘ваше 355, особено в окончанията за мн. ч. употญреญбата на и или не се определя от някакви функционални закономерญности, напр. Ж – когда‘ да соберу‘ть то‘лкова пари‘ 355 и и‘скаха си парฅ‘те 355, и‘маше до два‘десญU и пญ‘ть турцฅ, хриTЎтฅа‘нฅ, ци‘гани 356 и т.н.

2.2. Двойно обозначение има и звук [у], който по черковнославянски образец в зависимост от позицията се пише двояко:

- в начало на думите с : М - №зе’ 68, №да’ри 40, №че‘нทето 13а; Ж - №‘лицฅ 354, №мь 360а, №‘жась 357а и др.;

- вътре в думите и в краесловие с у: М – су’днику 68, да му ду‘ма 14, безу‘мень и лу‘дь 44а; Ж - №сумне‘нทе 357, султа‘ну 356а, Русчу‘кь 359.

Примери от рода на удаญ’ Ж-359а, успоредно с №даญ’ Ж-353а са редки.

2.3. По традиционен начин Софроний практикува писменото отбеญлязญване още и на звук [о] с буква о и с гръцката омега w, но тук се наблюдава по-голяма волност при употребата на едната или другата буква.

Най-обичайната позиция, в която се среща буква w, е начало на думата: М – wре‘мь 45, wста‘нишь 65а, wбэ‘дное 35а, но и о‘дра 46а, острота’ 55а, очи‘те 30; Ж – wбэ‘дь 358а, wгра‘да 360а, wвце‘ти 356, също и о‘гฑнь 357а, ока‘ 358а, о‘вцฅ 355а, о‘смь 359 и w‘смь 359а и др. Най-редовно с начална омега се изписва предлог и думите с представка ง-: Ж - งгде’ 357, งсрэ‘ща 361, งхо‘ждаме 358 и т.н.

В краесловна позиция w се пише последователно като родително или роญдиญтелно-винително окончание при имената и местоименията: Ж – прати‘ сЃна моегw‘ саTЎ едногw‘ члЃвка 355а; ма‘теR е„гw‘ 356а и др. Непоследователно w се използва и в други случаи успоредно с о: мно‘го пари‘ 361а и мно‘гw 356а, бо‘рзо 360 и бо‘рзw 354.

Вътре в думите w се пише в съчетание с друг гласен или с [й], но това е в отделни случаи, като напр. Ж – ЊеwDсทа 358, Стwทку 357а.

2.4. На черковнославянската традиционна писмена норма основно се подญчиญнява и употребата на букви я, ญ, э.

а) Буква я Софроний пише в началото на думата за предаване на йотувана гласна [а]: М – я‘стทе 21, яде‘ше 21, яждь 41; Ж – яви‘ сญ 353, Я‘мболь 355, ясакчถ‘и 358а.

б) Буква , имаща в черковнославянски звукова стойност [’а, йа], замеญнена по-късно в гражданската азбука с буква я, се използва от Софроний за няколко звукови означения:

- първо, с черковнославянската си звукова стойност  [йа] тя е след гласни - в средословие или в краесловие (напр. М- та‘ sла‘ ба‘ба 35, шถ‘ 27а;  Ж - ба‘нทе 355, бозли‘вฅ 354а, безу‘мна лу‘дость мо‘ 355)  и [’а] след съгласни в средословие (напр. М – вс‘коญ 18а, н‘кого 18а, бхь 50; Ж – пл‘ва 360, wскорбญ‘ва 356а).

- второ, писана по черковнославянски образец буква се използва и като означител на гласен [е], новобългарският рефлекс на стб. ญ, напр. Ж – като м №корญ‘ваха на всญ‘кทи‡ день, и като ме преда‘доша 356, пе‘рвое и‘м мое‘ 353 и ала то име 358а, петдесU и пть 362а. Явно е, че за Софроний в случаи като нези зад форญмите с буква - мญ, тญ, сญ, имญ, пญть и т.н. – стои новобългарският е-изговор, но по силата на черковнославянския си писмен навик той пише с . Често обаче изговорът надделява и тогава изписването е с е.

- трето, в глаголните окончания за 1 л. ед. ч. и 3 л. мн. ч. сегашно време при глаголите от ІІ и І спрежение и в членуваните форми за м. р. с буква се предава новобългарският гласен [ъ] във вид [’ъ] или [йъ]: М – да рабо‘т 17а, да ญ ви‘д 36а, да №бถ‘ญU 27а, гпЎTда‘рU му 22а, же‘нскท кабаха‘ть 64а; Ж – исплат‘ 353а, да №год‘ 354а, да №бถ‘ть 353, бо‘рU сญ 353, ко‘н 357, юла‘р 357, не‘говฅ долгь 353а, славе‘нскท язฅ‘кь 353 и др.

в) Буква э Софроний се стреми да я пише на етимологичното й място, въпреки че не винаги е последователен: М – дэ‘те 67а, побэ‘гна 64а, дрэво‘то 39, но също и гол‘ма 13; Ж – хлэбь 360, снэгь 358, мэ‘сто 355, но тэхь и тa 353. Явно е, че за Софроний тази буква има две звукови стойности [’а] и  [е], за това свидетелстват форми като: Ж – вэнча‘ญ 357а и венча‘ญ 357, цэлу‘на 359 и целу‘на 357, ви‘дэха 353а и ви‘дха 358, бэхь 354 и бa 357.

2.4. Пази се и традиционното отбелязване на звук [з] с букви з и s. С s Софญроญний пише думи като: М – sлоче‘стница 54а, sлฅи‡ 16а, sмถ‘а 51а; Ж – sэлw‘ ‘много’ 358а, sле 362, sе‘лทе 360а.

2.5. Поради липса на самостоен буквен означител на новобългарския гласен [ъ], Софроний предава гласен [ъ] по различни начини.

Освен с буква , той се представя и с букви а и ь: М – хла‘знаха са 24, изла‘га 24, мо‘макь 29а, гнэваU му 48, льжаU тญ 25, гьрне 25а, жьнать 39а; Ж – распа‘ди 362, разва‘рна са 361, стрь‘мна 359а, ь‘рна 357 и др.

По този начин буква а реално има две звукови стойности [а] и [ъ], а буква ь, чиято основна функция е да бележи край на дума, завършваща на съгласен (Ж – снэгь 359а, видэхь 359, болесть 355 и т.н.), поема в отделни случаи и роляญта на същинска буква със звукова стойност [ъ].

2.6. По силата на възприетия в черковнославянски принцип за предаване на думи от гръцки произход Софроний запазва в писмената им форма специญфичญните буквени означители пси, кси, тета – ѕ, ї, ј, а в “Житието” му се среญща и гръцката буква v за звук [в], напр. М: мทјоло‘гทа 10, кала‘ја ‘кошница’, испеญде‘ѕа 11 (но и испеде‘пцашь 11, педе‘пѕа 12), w‘реїиЎT ‘апетит’ 41;  Ж – Досије‘и‡ 362а, Матје‘и‡ 358, ѕалтฅ‘рь 358, І‘ѕvланти 362а (но също и в думи като ѕу‘ваха ме 356а, ли‘ѕа ми 359), пра‘їани ‘научени, възпитани’ 360а, а‘vгусть 359а, Па‘vла 357 и др.

2.7. По примера на дамаскинската писмена традиция за предаване на съгласен [џ] Софроний редовно използва буква џ. Всички нейни употреби са в думи от турски произход: М – аџди‘са го ‘пожали го’ 28, хамамџถ‘а ‘баняджия’ 28, џела‘тина ‘палача’ 48; Ж – чорбаџи‘ 356а, џеле‘пฅ 353, тепеџи‘ку ‘приклад’ 357 и др.

3. Когато се говори за графично-правописните особености на Софрониญевия език, трябва да се отбележат и някои други характерни за тогавашната писмена практика явления, като:

а) писане на различни видове ударения, които са лишени от функциญонално значение: М -  и„ и„спи‘са та‘мо всญ‘ гла‘внаญ прему‘дрость, и„ ра‘зумь и„ вэ‘денทе, и„ №„че‘нทе 68; Ж – и прทи‘дохь на епถTЎкпถ‘а моญ‘, ала‘ и та‘ญ не е‘ подо‘лу ง затво‘рка 358а;

б) широко използване на обичайни за тогава съкращения на думи или изнасяния на букви над реда: М - да са мо‘лишь бЃгу саЎT голญ‘ма любоB и саЎT разгоре‘но срЎDце 39а; Ж – мцЎTа 361, едиN коO 361 и др. под.;

в) слято писане на енклитики и проклитики от рода на: Ж – ала‘ неможи‘ха да му‘ сто‘рญU ни‘що 359; и помо‘ли сญ матеR егw‘ да мญ хари‘жи мене‘ не‘и 356а и др. под.

4. В правописа си Софроний се стреми да се придържа в повечето случаи да следва традиционния морфологичен принцип при изписването на думите, напр.:  М – безсра‘мно 33, разсฅ‘пва 19а, извэ‘стно 18; Ж – изско‘чи 355, изсо‘хнаха 357а, разкь‘са 357 и т.н. В същото време обаче могат да се посочат и не малко примери, когато асимилационните промени при представките из-, раз-, с- в изговора се предават и писмено, напр. Ж – испи‘тват 353а, испиa 357а, раскопа‘ша 359а, распа‘ди 362, сญ згрэ‘ญa и др.

 

ง 4. Фонетични черти на Софрониевия езиков модел

От фонетична гледна точка в езика на Софроний се наблюдават явления, които са характерни за този ранен период на книжовния ни език. Много от тях свидетелстват колко мъчително се преодолява съществуващата традиция и как живите изговорни образци се преобразуват под влияние на черковноญславянญските правописно-фонетични норми.

 

ง 4 а. Фонетични особености при гласните

Едни от фонетичните особености при гласните в Софрониевия език са свързани с рефлексите на старобългарските гласни в техния исторически развой, други са отражение на промените им в живата реч по силата на учлеญниญтелните закономерности.

1. Рефлекси на стб. ฉ, ъ, ь. Думите с тези  старобългарски гласни са предญญстаญญвени предимно с техните черковнославянски застъпници [у, о, е].

а) С [у] рефлекс на мястото на стб. ฉ: М – му‘дрь 33а, му‘жески 61, зу‘бите 64; Ж – му‘жа 357а, су‘дь 361а, пу‘ть 357а, ру‘ка 361а, мучи‘телฅ 355а и др.

В новобългарския им фонетичен вид със застъпник [ъ] са малък брой думи, в които гласният се отбелязва с букви ь, а, напр.: Ж – вь‘же 357, งкь‘са сญ 358, распа‘ди 362, сади‘нฅ 360 и др.

В окончанията за сегашно време 1 л. ед. ч. и 3 л. мн. ч. при глаголи от І и ІІ спрежение обаче с малки изключения се наблюдава обратната картина – използват се ъ-окончания, писани във вид , -ญ /-ать, -ญть, напр.: М – да на‘и‡да 26, да ти ска‘жа 49, испถ‘ญ 60, лю‘бญ 46а, да ку‘пญ 26, жь‘нать 39а, чу‘ญть 65; Ж – да по‘ида 353, да исплатญ‘ 353а, да разуме‘ญ 354, слу‘жа 356, да мญ wже‘нญU 353а. Тук форми с окончания -у / -уть са много по-редки.

б) С [о] застъпник на мястото на стб. ъ: М – вонь 23, сомва 28а, совэ‘тฅ 26, №крова‘вень 15; Ж – долгь 353а, дождь 361, скорбь 362а, мо‘лва 360а, хо‘лми 359а.

Почти винаги представките въ-, въз-, съ- са в черковнославянския им фонеญтичен вид като во-, воз-, со-: Ж – возда‘де ми 354а, воста‘нахь 356а, возлю‘биль 356а, соберу‘ть 355, соблญкаU 358а.

Макар и по-рядко Софроний си служи и с форми, в които се предава новоญбългарския им изговор, напр. М – ль‘жи 34, гь‘рне 25а, жь‘нать 39а, ка‘рпицата 25а; Ж – дь‘ска 362а, кь‘сно 360, пи‘сакь 360а, поть‘на 361а, лажи‘ца 359а и др.

Новобългарският ъ-изговор последователно се предава в членуваните форми на имената и местоименията (когато те са по източнобългарския модел) – примери бяха посочени при графическите особености.

в) С [e] на мястото на стб. ь: М – персть 26, смерть 20, сле‘зฅ 31а, ве‘рза 31а; Ж – держаa 357, замерзнуль 358, верба‘ 357, те‘мна 359а и др.

С новобългарската им фонетична форма са малко думи, напр. в Ж – вьзва‘рниN 358а, стрь‘мна 359а, wбь‘рна 357, разва‘рна са 361.

Във връзка с фонетичната форма на думите с гласен [ъ] трябва да се засегне и въпросът за изговора и представянето на думи и форми с краесловна група от шумов и сонорен съгласен, които в новобългарски се изговарят с вметнат гласен [ъ]. Макар изговорът в живата реч на Софроний без съмнение такива думи и форми да са били с вметнат гласен [ъ] (за това свидетелствуват форми като Ж – огฑнь 359, сฑмь 353, ),  в писмената си практика той се е подчинявал на традиционните черковнославянски писмени образци, напр. М – мудрь 33а, добрь 23, мокрь 19; Ж – добрь 359а, осмь 359.

3. Рефлекси на стб. . Като се съди по писменото представяне на думите със старобългараска малка носовка въз формата им, може да се направи извод, че Софроний се колебае между черковнославянския рефлекс [’а] и новоญбълญгарския  [е], като по-често се опира на традиционния писмен образец: М – з‘тญ 54а, дес‘тое 68а, но и вре‘ме 33, деве‘тое 68а; Ж – птна‘десU 354, и‘м 362а, кнзь 353а, но и петдесญ‘ть 362а, и‘ме 358а, треса‘вица ‘треска’ 357а, тегота‘ ‘тегло’ 356, вре‘ме 358.

Същата графическа неустановеност се наблюдава и при енклитичните винителни форми на личните местоимения, които се пишат в три облика:

- с [’а], писмено предаван с : М – ри‘тна м 26, да т нау‘ча 14а, тру‘дญше с 50а; Ж – да м оже‘нญU 353а, т мо‘лญU 358, скрих с 360а;

- с [е]: М – мо‘лим те 28а; Ж – пи‘таха ме 353а, №боญa се 361а;

- с [ъ], писмено предаван с а : М – ѕу‘ваше ма 23, ве‘рза са 13а; Ж – прทе‘ ма 360, са ва‘рнахме 354 и др.

Интересно е да се посочи, че формите с в “Митологията” са общо 167 срещу 350 с новобългарските [ъ, е] форми, а в “Житието” това съотношение е 190 : 141.

4. Рефлекси на стб. э. Вече беше отбелязано в частта за графическите особености, че Софроний запазва э на етомологичното й място. Примери обаче като Ж – трэ‘бува 356 и тре‘бува 358, смэ‘ญ 361 и сме‘ими 361, дэлถ‘и 359а и делถ‘и 360, вэнча‘ญ 357а и венча‘ญ 354, цэлу‘на 359 и целу‘на 357, от една страна, и от друга, пл‘ва 360, гол‘мь 357, н‘кои 355, н‘когw 362, свидетелствуват за двоякото звуково съдържание, за двоякия източнобългарски изговор на стария ятов гласен.

5. Наследник на стб. ы. Известно е, че старобългарска гласна [ы] твърде рано в живата българска реч се развива по посока на [и] и постепенно съвпада с тази гласна. Думите със стар ы за Софроний несъмнено имат новобългарското и-звучение, но на етимологични основания той продължава да пише . Приญмери бяха посочени в раздела за графиката.

6. Групи ър / ръ, ъл / лъ. Към черковнославянските фонетични черти на Софญроญниевия език трябва да отсем и вида, в който се използват фонетичните съчетания ър / ръ, ъл / лъ между съгласни. Те почти изцяло следват фонеญтичните образци на черковнославянски: Ж – держаa 357, заклени‘ сญ 357а, де‘рзость 361а, бо‘рзаญ 357, до‘лга 360а, до‘лжень 353а, скорбь 362; М – борзина‘та 20, избле‘ва 52, держа‘ 32а, wскорби‘ха са 54.

Новобългарските форми са много по-редки, напр. М – возва‘рни 17а, зака‘рญпи 37, изль‘зишь 31а;  Ж – wь‘рна са 357, стрь‘мна 359а, възва‘рниN са 358а.

7. Редукции на гласните. По-широко отражение в езика на Софроний намира едно от характерните за котленския говор фонетично явление, каквото е редукцията на неударените гласни [о, е] в [у, и], както и обратната промяна – преход на неударен гласен [и] в [е][19].

Софроний Врачански основно се стреми да спазва като книжовна норма непроменено предаване на неударените гласни – в такъв вид са преобладаญващият брой форми на думите. Под влияние обаче на живото произношение в родния му говор в езика на неговите съчинения се появяват и нерядко форми с редицирани гласни.

а) Редукция на [о] в [у] най-често се наблюдава в краесловие, но може да се открие и в други позиции, напр. М – бли‘зу 13, да‘духь 37, згуди‘ль 26, торго‘вицу 57, себе‘пу 17а, за‘хару 25а; Ж – Те‘рнову 360а, Га‘брову 359а, кату 357а, прозо‘рицу 353а, духо‘внику 354, юла‘рю 357, глуба‘ 356, граде‘н 360 и др. Както се вижда, особено чувствително тя се проявява в членуваните с член форми.

б) Редукция на [е] в [и] се  проявява в повече примери, като сред тях най-много са глаголните форми с промяна на [е] като основен гласен или в окончание, напр.: Ж – зна‘иш 354, да ска‘жимь 354а, не сме‘им 361, фате‘ти го 354а, №боญ‘хми сญ 354а, и‘махми 355, гле‘дами 361 и др.; М – мо‘жишь 30, งкра‘днишь 58, надэ‘ишь са 68а, wби‘кни 23, пла‘чи 30 и др. Не рядко редуцирано се представя [е] и в наставки: Ж – не‘мица 355, прозо‘рицу 353а, Сли‘винь 358, №бэ‘синь 357а, прово‘диO 354, моско‘вица 354 и др.

Обратната промяна на [и] и [е] се проявява само в отделни случаи, напр.: М – леси‘ца 64, леси‘ча 64; Ж – еулทа 354а, Сели‘стра 354а. С тази промяна се обяснява появата на дателни енклитични форми на личното местоимение ме вм. ми, тญ вм. ти, сญ вм. си, напр. М – приведи‘ ме нญ‘коญ жена‘ 28а, нели‘ тญ пора‘чахь азь 58; Ж – сญ งплатиa мทрถ‘ญта 359, а също така и на други форми като: Ж – ала е подаде позволеO 357.

8. Преглас на [у] в [и]. Съвсем ограничено проявление в Софрониевия писмен език намира друго диалектно явление от родния му говор – преглас на [у] в [и] след мек съгласен. Например в “Житието” редом с форми заклю‘чиa353, возлю‘биль 356а и др. се откриват и такива като закли‘чил 361, закли‘чена 360а.

9. Преглас на [а] в [е]. Въпреки че на котленския диалект е свойствен преглас на [а] в [е] след [ж, ч, ш], които в значителна степен в него пазят стария си палатален характер, Софроний се придържа и в този случай към една по-широко застъпена практика в народните говори, избягвайки диалектния преглас в [е]. Много рядко това диалектно явление се проявява в отделни форми като напр. вэнче‘иш Ж-354а, wвче‘рете Ж-356, които имат място успоредно с форми венча‘ญ Ж-357, wвча‘рете 356.

 

ง 4 б. Фонетични особености при съгласните

При съгласните фонетичните особености са свързани предимно с мекостญта. Сред важните приноси на Софроний във фонетичното изграждане на книญжовญния ни език може да се разглежда последователното използване на севеญроизญточния тип новобългарска мекост при съгласните.

Преди всичко трябва да се каже, че този тип мекост е свойствена и на родния му  говор, но тя не се покрива напълно с особеностите й  в котленския диалект, а отразява едно по-общо състояние, присъщо на по-голяма група диаญлекти. Така например характерното за котленския говор преминаване на [т’] и [д’] в [к’] и [г’][20] не намира място в Софрониевия език, напр. Ж – видэ‘ха 358, дэ‘те 353, пу‘т 354, тэх 359а и т.н. Трудно е да се отговори обаче доколко краеญсловна мекост, която също е свойствена  за говора[21], се проявява, защото крайญният ь не указва у Софроний крайна мекост, а се пише по традиция. Не бива да се съмняваме все пак, че запазената в говора стара краесловна мекост в думи като Ж - конь  361, день 354, путь 354а, друга‘рь 354, говеда‘рь 361 е била реално явление в неговия език.

1. Меките съгласни в книжовния ни език стоят в позиция пред гласни от задния ред [а, о, у, ъ] и в това отношение Софрониевият език допринася за утвърждаването на съвременната книжовна норма, тъй като в такава позиция те стоят и в неговия език, напр.: М – гнэвь 22а, царю 29, №тро‘вญ 14а; Ж – хлэбь 360а, лю‘таญ 356а, голญ‘мо 360 и т.н.

С оглед на по-нататъшните езикостроителни процеси особено важни позиญции, в които Софроний използва меки съгласни, са две:

а) Пред окончанията за 1 л. ед. ч. и 3 л. мн. ч. сегашно време при глаголите от ІІ спрежение и част от І спрежение, напр.: М – заспญ‘ 29, изва‘дญ 60, боญ‘ са 22, №бฅ‘ญ 49а, ва‘рдญть 25, те‘глญть 58, ви‘дญть 13а, чу‘ญть 65 и др.; Ж – да сто‘рญ 361а, да ти пра‘тญ 361а, да сэдญ‘ 362а, да сэдญ‘ть 359а и др. Внедряването на т.нар. палатален тип глаголни окончания става до голяма степен под влияние на родния му говор, но те намират подкрепата и на по-голямата част от североизточните диалекти и не се повлияват от твърдостта на врачанския диалект.

б) Пред членната морфема [-ъ, -ът] за м.р. ед. ч., напр. М – гЎTпда‘рญU 22а, пу‘тญ 29а, пе‘рстฅнญ 17; Ж – ко‘нญ 357, пу‘тญ 359 и др.

2. Във връзка с мекостта внимание заслужават и съгласните [ж, ч, ш], които в старобългарски (и в черковнослбавянски) имат палатален характер, но в новобългарската народна реч в по-голямата част от диалектите са се развили като твърди съгласни. Наблюденията над тяхната употреба у Софроний показญват, че за него те са твърди, такива, каквито в крайна сметка се утвърญждават по-късно и като книжовна норма, макар че родният му говор ги познава все още в значителна степен меки. След ж, ч, ш Софроний почти редовно пише а, у, о вместо черковнославянските ญ, ю, напр.: М – мре‘жата 36, чу‘ждо 29а, ча‘каше 27, жадь 27, жалти‘цฅ 32а; Ж – чужди‘нець 357, чу‘ญмь 359, сожале‘нทе 354, шаль 360, пи‘ша 354, чу‘ма 355а, шумญщь 361 и др. Примери като чюхь Ж-359а, чю М-11а са рядко явление.

3. Накрая могат да се отбележат още две фонетични явления, които макар да имат слабо проявление, са важни с оглед на по-нататъшното изгражญдане на книжовния език.

а) Епентетично [л’]. Първото се отнася до епентетично [л’], което е характерно за черковнославянски, но в народния език не се проявява. У Софроний с епентетично [л’] са единични форми като землญ‘ Ж-361а, землญ‘та М-25, но в останалите случаи формите са без [л’], напр.: Ж – возлюбиль 356а, разгра‘бญ 353а, wскорбญ‘ва 356а; М – са‘бทญта 22а и др.

б)  Начален съгласен [х]. Второто се отнася до начален съгласен [х] в думите, който обикновено се пази на мястото му, напр. Ж – хаи‡ду‘ци 353а, хань 360а, хари‘жи 356а; М – хора‘тишь 13, ха‘пи 34, ха‘рно 18, но в някои случаи се прояญвява диалектния изговор с изпускане на [х], напр. Ж – аре‘саха 360а, фа‘рлиха 356, фа‘тиa 357.

 

ง 5. Обобщени изводи за фонетико-правописните характеристики на Софрониевия език

Прегледът на графичните и фонетичните характеристики на Софрониевия език в повестта “Митология Синтипа Филосова” и в “Житие и страдания грешнаго Софрония” позволява да се направят няколко важни извода.

Първо, Софроний Врачански си служи с традиционната за писмената практика на своето време графика, която се основава на черковнославянската писмена и графична норма, но в същото време е допълнена с графични решения от писмената практика на дамаскините и смесените сборници (представяне на новобългарския звук [ъ] с букви а, ь, ญ, употреба на една ерова буква ь и буква џ).

Второ,  във фонетичния облик на думите силно се проявява влиянието на черковнославянския правописно-фонетичен образец, но Софроний изхожда от новобългарския им изговор в източнобългарските диалекти, чиито най-характерни особености (ъ-рефлекс, меки съгласни, редукция, преглас на ятовия гласен и др.) намират проявление в езика му.

Трето, възприетите новобългарски фонетични решения в произношението на думите свидетелстват, че езикът на Софроний се опира на формиралата се до него обобщена книжовна форма на българския език, с която са си служели преписвачите на дамаскини и смесени сборници от централната балканска област, включително и дейците от котленското книжовно средище. В основни линии именно тази книжовна форма, дообработена, развита и популяризирана широко от Софрониевите творби, а по-късно и от други котленски книжовници като д-р П. Берон, Ан. Кипиловски и др. се налага в основите на националния книжовен език.

 

 

 

 

ВТОРА ГЛАВА

 

МОРФОЛОГИЧНИ ОСОБЕНОСТИ

 

Възприемането и утвърждаването на морфологичните черти, които днес характеризират книжовния ни език, не става изведнъж, нито пък така лесно и бързо. Както и в останалите равнища на езика, така и тук процесите се развиват сложно и противоречиво, като борбата се води между граматическия строй на живия народен език и статичната морфологична норма на черковнославянски. Арена на тази борба по времето на Софроний са не теоретични спорове, а конкретният език, с който книжовникът си служи. Езикът на Софроний свидеญтелญства за решителното надмощие и за определящия характер на новобълญгарския строй в тези сблъсъци и двуборство.

Нека да проследим най-характерните морфологични черти на Софрониญевия език в разглежданите две негови съчинения.

 

І. СЪЩЕСТВИТЕЛНИ ИМЕНА

 

Морфологичните категории при съществителните имена – род, число, падеж, определеност – заслужават внимание, защото в този начален период на книжовноезикото строителство практически се решава не само въпросът за техния характер, но и за облика им.

 

ง 6. Граматически род на съществителните имена

Известно е, че родът като граматическа категория само при одушевените съществителни в повечето случаи се определя от естествения пол на именуваญното. При неодушевените съществителни отнесеността на едно съществително към един от трите рода – мъжки, женски, среден – се основава на формалния му завършек. В свързаната реч родовата отнесеност се проявява и в синтакญтичното съгласуване на граматически зависимите от съществителното думи.

Най-общата новобългарска формална закономерност в родовото диференญциране на съществителните имена според характера на формалния им завършек е прокарана и в езика на Софроний.

По граматичен род съществителните имена в езика на Софроний не показญват някакви съществени разминавания със съвременното състояние. Все пак известни различия се наблюдават, на тях именно ще отделим повече внимание.

 

ง 6 а. Съществителни имена от мъжки род

1. Съществителните имена от мъжки род основно завършват на съглаญсен. Те са домашни и заети наименования на:

- лица: М – во‘инь, *градина‘рь[22], *да‘скаль, *жатва‘рь, и др.; Ж - *брать, сฅнь, чау‘шь, *врача‘нинь, чужди‘нець, друга‘рь и др.;

- животни: М – асла‘нь, го‘лубь, конь и др.; Ж – воль, w‘вень, *за‘екь и др.;

- растения: М - *о‘рэхь, о‘рись, шума‘рь и др.; Ж – бу‘рญнь, ичими‘кь, *о‘рэхь и др.;

- материални предмети: М - *гре‘бень, ка‘мень, одрь и др.; Ж – шаль, камчи‘кь, *прозо‘риць и др.;

- места и селища: М – градь, докญ‘нь, паза‘рь и др.; Ж – Те‘тевень, *холмь, домь, кона‘кь, хань и др.;

- отвлечени понятия: М – голчь, грэхь, за‘повэдь, кабаха‘ть; Ж - №‘жась, судь, борчь, пи‘сакь и др.

2. По-специален интерес заслужават онези от тях, които показват разлиญчия със съвременното състояние. Те могат да се подразделят на три групи.

а) Първа група включва съществителни, които днес са от женски род, а в Софрониевия език пазят стария си мъжки род: М – варь, ве‘черь, за‘харь, *маи‡му‘нь, по‘мฅсль, по‘хоть, прахь, за‘повэдь; Ж – ве‘черь, вредь. Например: М - . . . и изма‘за го саTЎ бэ‘ль ва‘рь 12, . . . всญ‘кทи‡ ве‘черь да и‘дать при не‘го 58а, . . . и изсฅ‘па ори‘су и за‘хару 25а, . . . ви‘дэ свинญ‘та едного‘ маи‡му‘на 33, . . . да са ва‘рди всญ‘кทи‡ ง то‘ญ ко‘нскทи‡ свэре‘пทи‡ по‘хоть 16а, . . .  сэ‘дна งго‘рэ на пе‘пелญ и праха‘ 43а; Ж - . . . дофта‘саха ве‘черо кь‘сно 360, . . .  ко‘и вре‘дь и‘мате вฅ 354а..

б) Втора група образуват съществителните, при които се наблюдава роญдоญво непостоянство. Такива като возрасть, любовь, скорбь в едни случаи са от мъжки род, а в други случаи са от женски род, напр.: М – като‘ ви‘дэ мла‘даญ мо‘ญ во‘зрасU 62, И о‘нь не са научи‘ ง испе‘рвнฅи‡ во‘зрасть сво‘и‡ . . .  ами‘ по‘слэ са научи‘ като‘ прทи‘де на му‘жескทи‡ во‘зрасть 67а, . . .  да са мо‘лишь бЃгу саTЎ голญ‘ма любоB 39а, и ง голญ‘мь любо‘вь що и‘маше камто‘ жена‘та 29а; Ж – и‘мам оба‘че една‘ скорбь 362а, . . . и а‘зь пари‘ не и‘маa да имь ку‘пญ дрэ‘хи, ско‘рбь голญ‘мь 359а.

в) В трета група могат да се отделят съществителните v‘дрань, пре‘лесть и о‘реїиT – и трите от “Митологията”. Гръцката заемка v‘дрань днес има побългарена форма хидра и е съществително от ж.р., гърцизмът о‘реїиT ‘апетит’ не е оставил следи в книжовния речник, а старото съществително пре‘лесть ‘измама’ не съществува с това си значение, същата звукова форма днес има друго значение ‘красота’.

3. Една малка група съществиттелни от мъжки род правят изключение от формалната родова закономерност – завършват на гласен [а, ’а], отбелязван с буква а и  , [о], отбелзван с букви о и у,  или на [и]. Това са:

- собствени имена: М – Ки‘ро /Ки‘ру/ Мถ‘ху, Сvнтถ‘па; Ж – Стw‘ทко /Стw‘ทку/, Вла‘сทа, Григо‘рทа, Њеwдо‘сทа, Коста‘ки, Гюрџи‘ паша‘, Гошанициали Хали‘ль, I‘ѕvланти и др.;

- наименования на лица: М – влади‘ка, во‘лхва ‘крадец’, ба‘нญџทа, хамамџถ‘ญ, *комшถ‘ญ, *би‘нбашทญ; Ж - *беглекчถ‘а, влади‘ка, слу‘га, ю‘ноша, паша‘, су‘дทа, кадถ‘а, *делถ‘а, ясакчถ‘а, *конакчถ‘а, *карџалถ‘а, харачถ‘а, *чорбаџถ‘ญ,  *зулумџถ‘а, *делถ‘а, *пашалถ‘а, язаџи‘, хаџи‘, ефе‘нди, деспо‘ти, *киха‘ญ. Вижда се, че основна група тук са чуждите заемки с наставки -ทа, -ทญ (-џทญ).

Заслужава да се отбележат оща два по-особени случая. Първо, че същестญвителното слу‘га в “Митологията” е от м. р. и от ж. р. , напр. . . . и о‘нฅญ слу‘га ку‘пи ги 21,  . . .  и пра‘тиль слу‘гата сво‘ญ на пазаR 21. Второ, че в езика на “Житието” са използвани съществителните *родни‘на и №бถ‘ица, които в народния език са от общ род: родни‘ни мои пове‘че разгра‘биша до‘мовฅญ ве‘щи 353а,  . . . що бе‘ше о‘нь №бถ‘ица 356а.

 

ง 6 б. Съществителни имена от женски род

1. Към женски род се отнасят предимно съществителни, завършващи на гласен [а], писмено отбелязван с а и . Това са домашни и чужди наименования на:

- лица: М – ба‘ба, дще‘рญ, дэво‘и‡ка, жена‘, sлоче‘стница, *комшถ‘и‡ка и др.; Ж – невэ‘ста, попадถ‘а, стрฅ‘на, кади‘на, ра‘ и др.;

- животни: М - *бо‘лха, голу‘бица, sмถ‘ญ, коко‘шка и др.; Ж - *о‘вца, *свถ‘нทа;

- растения: М - *гора‘, смоки‘нญ; Ж – трэ‘ва, верба‘;

- материални предмети: М – во‘да, *вра‘та, дрэ‘ха, *жалти‘ца и др.; Ж – дь‘ска, кола‘, глава‘, кесถ‘а, рого‘зина и др.;

- места и селища: М - *бака‘лница, ба‘нญ, ни‘ва и др.; Ж – Ва‘рна, рэ‘ка, *касаба‘, махала, планина‘, *№‘лица и др.;

- отвлечени понятия: М - *борзина‘, *во‘лญ, годи‘на, горчивина‘ и др.; Ж – вэ‘ра, гри‘жа, зи‘ма, лทтургถ‘а, трапе‘за, чу‘ма и др.

2. Към женски род се отнасят и една немалка част съществителни, които завършват на съгласен. Те могат да се представят в три групи.

а) Първа група са непроизводни съществителни с отвлечено и конкретญно значение: М – вещь, жадь, ложь, нощь, речь, кость, кровь, персть и др.; Ж – е‘сень, нощь, вэсть, лесть, *ложь, часть и др.

б) Втората група  включва производни съществителни с наставка –ость / -есть: М – бо‘лесть, крэ‘пость, лю‘тость, му‘дрость и др.; Ж – кро‘тость, те‘мность, де‘рзость и др.

в) Третата група има сборен характер – състои се от производни същеญствиญтелни с различни наставки. Една част от тях са наименования на лица: М – ма‘терь, №дали‘кь ‘наложница’; Ж – ма‘терь; Други именуват отвлечени понятия: М – по‘мощь, *пе‘сень, *на‘пасть и др. Ж – по‘мощь, по‘честь.

 

ง 6 в. Съществителни имена от среден род

1. Съществителните имана от среден род завършват на гласни [о][е]. Те също са наименования на предмети и лица от тематичните групи, посочени при останалите два рода, като само втората група – животни - тук не е представена:

- лица: М – дэ‘те, ча‘до, люби‘миче, џуџе‘; Ж – *ча‘до, дэ‘те;

- растения: М – жи‘то, *дрэ‘во, би‘лถе; Ж – жи‘то, sе‘лทе, сэ‘но, дрэ‘во;

- материални предмети: М – зла‘то, сребро‘, мле‘ко, те‘сто и др.; Ж – вь‘же, ко‘пทе, бра‘шно, *око‘ и др.;

- места и селища: М – море‘, кале‘, *небе‘, се‘ло, ца‘рство и др.; Ж – мэ‘сто, по‘ле, па‘ство и др.;

- отвлечени понятия: М – вре‘ме, и‘ме, wбэща‘нทе, молча‘нทе, чу‘вство, безоญбра‘зทе и др.; Ж – лэ‘то, *чи‘сло, маисе‘ре, мถ‘то, наказа‘нทе, остроу‘мทе, невэ‘жество и др.

2. Особености в родовата отнесеност при съществителните имена от среญден род могат да се посочат при два случая. Първият се отнася до турската заемญка тескере, която в “Житието” е употребена веднъж от  ср. р., друг път от ж. р., напр. едно‘ тескере‘ 361, пазва‘нскаญ тескерญ‘ 361а. Вторият случай засяга съществиญтелното wбฅчаи‡ (обฅчаи‡), което за Софроний е от ср. р., напр. Ж – по џеле‘пское wбฅча‘и‡ 353, по гре‘ческое wбฅча‘и 354а.

 

ง 7. Граматическо число на съществителните имена

Съществителните имена Софроний използва с форми за единствено и мноญญжесญтвено число, като при съществителните от м. р. се открива и специалญната бройна форма, характерна за народния език.

 

ง 7 а. Съществителни с числова дефективност

Само с една форма са съществителните singularia tantum и pluralia tantum.

1. Съществителните singularia tantum, имащи форма само за единствено число, се представят от наименования на предмети, които не могат да имат количествено противопоставяне единичност : множественост. Тук се отнасят наименования на:

а) материални предмети: - М – варь, желэ‘зо, за‘харь, зла‘то, медь, пе‘пель, пепе‘рь, *прахь и др.; Ж – sе‘лทе, арме‘а, плญ‘ва;

б) отвлечени предмети: М – гнэвь, жадь, добро‘, дру‘жество, е‘стество, sло, крэ‘пость ‘сила, здравина’, любо‘вь, му‘жество; Ж – добро‘,  sло, ни‘що, мирь, трудь, живо‘ть, живе‘нทе, мла‘дость, кро‘тость, те‘мность, сро‘дство, рождество, свญще‘нство;

в) единични предмети: М - *землญ‘, *лукавина‘; Ж – януа‘рь, февруа‘рь, *ма‘рта и др. наименования на месеците.

Естествено нямат множествена форма и съществителните собствени имена на лица, селища, географски обекти.

2. Съществителните pluralia tantum  са само няколко: М – везни‘, *га‘щи, клญ‘щи; Ж – плэ‘щи, №‘ста, дружи‘на.

Както едните, така и другите съществителни пазят спецификата си на имена с една форма и в съвременния книжовен език. Само няколко от тях са преосмислени и имат форми за двете числа: дружество, крепост, дружина.

Всички останали съществителни, използвани от Софроний, имат или могат да имат форми и за единствено, и за множествено число.

 

ง 7 б. Множествени форми на съществителните от мъжки род

Съществителните от м. р. образуват форми за множествено число с оконญчаญния -и (-ฅ, -и‡), -е (-э), -ฌ, -ове (-овฅ), -ฅ (-ทญ, -ทа). При съществиญтелниญте, чиято форма за ед. ч. завършва на съгласен, тези окончания се поставят напраญво към крайния съгласен, а при завършващите на гласен – на мястото на отстраญнения гласен.

1. Многосричните съществителни образуват множествено число главно с окончание -и (-ฅ, -и‡). Някаква специализирана употреба на графичните вариญанти -и, -ฅ не се наблюдава. По характер окончанието е новобългарско, въпреки че по силата на писмения си навик Софроний по-често го пише с -ฅ: М – го‘лубฅ, гре‘бенฅ, о‘рехи, ко‘сми, жатва‘рฅ и др.; Ж – арнау‘тฅ, ту‘рцฅ, се‘лญнฅ, цฅ‘ганฅ, хрЎTтทа‘ни и др. Нерядко от едно и също съществително без оглед на синтактичญната позиция се използват форми и с едното, и с другото окончание, напр. Ж – и пола‘гаха ме да пи‘ша тескери‘ да пода‘ваN за кона‘ци  . . .  и азь по wбฅча‘ю разда‘ваa тескери‘ за кона‘цฅ 354. . . . доде‘ не бэ‘ха са собра‘ли о‘нฅญ до‘лжници 353,  до‘лжницฅ мญ не งста‘вญха 355.

С варианта -и‡ образуват множествено число съществителни, завършващи на гласен: М – комшถ‘и‡, би‘нь башถ‘и‡ и др.; Ж – бостанџถ‘и‡, делถ‘и‡, карџалถ‘и‡.

С окончание -и (-ฅ) имат множествени форми и някои едносрични същеญствителни, които в новобългарски са с множествени форми с окончание -ове. Такива форми са по-чести в езика на “Житието”: ко‘лฅ, хо‘лмฅ, до‘лฅ, до‘мฅ. В “Миญтоญлогията” се откриват само две – до‘мฅ и мถ‘мฅ. Тези форми са отгласи от старата книжовна норма.

Във формите с окончание -и (-ฅ) се наблюдават звукови промени, които се свеждат до следното:

- окончанието палатализира веларните съгласни [г, к] и те преминават в [з, ц]: М – wбзало‘зฅ, пу‘тницฅ, совэ‘тницฅ и др.; Ж – до‘лжницฅ, моле‘бницฅ, затво‘рницฅ и др.;

- непостоянният гласен [е] изпада или преминава в [й] след гласен: М – торго‘вцฅ, sвэздобро‘и‡цฅте; Ж – ста‘рцฅ, не‘мцฅте и др.;

- наставка –ин отпада: М – гра‘жданฅ, хрЎTтทа‘нฅ и др.; Ж – арнау‘тฅ, евре‘и, врача‘ни и др.

Тези звукови промени характеризират и съвременното състояние на посоญчените форми.

2. С останалите окончания са образувани форми за множествено число от ограничен брой съществителни.

а) С окончание е, разпространено в диалектите, срещаме малко на брой множествени форми: М – ногте; Ж – ага‘рене, овче‘ре, содомฅ‘те, успоредно с форми wвча‘рฅ, содомฅ‘ти.

б) С окончание -ญ (-ทญ, -ทа) са множествени форми от две съществителни: М - №чителญ‘та, бра‘тทญ и братทа.

в) С окончание -ทе, имащо в народния език събирателно значение, Софроญний използва множествени форми от едносричното съществително мужь и от съществителното паша‘: М – зна‘ญ азь лукавинаU и игра‘та на му‘жทето 25а, и вฅ па‘шทе и би‘нь башถ‘и‡ 63а; Ж – му‘жทе припа‘днаха на едного‘ . . .  356а.

г) С типичното за новобългарските едносрични съществителни окончание -ове (използвано от Софроний и в редуциран вариант -ови) са образувани множеญстญвени форми от ред съществителни, напр.: М – гра‘дове, до‘ждове, sвэ‘рове, мถ‘мове, ча‘сове; Ж – лญ‘ковฅ, по‘пове, то‘пове, стра‘хове.

Различни множествени форми се откриват за конь и мถмь: Ж – коне‘, конэ‘ и ко‘нฅ; М - мถ‘мове (мถ‘мовฅте), мถ‘мฅ.

 

ง 7 в. Множествени форми на съществителните от женски род

Съществителните от женски род имат окончания за множествено число -и (-Ґ, -и‡) и -е (-э), поставяни на мястото на крайния гласен или след крайния съгласен.

а) Основни са формите с окончание -и (-ฅ): М – бо‘лхи, годи‘ни, смоки‘нฅ, рэ‘чи, но‘щи, пе‘щи и др.; Ж – дрэ‘хи, женฅ‘, о‘вцฅ, №‘лиц, хи‘жи и др.

Вариантът -и‡ се използва при съществителните със завършек -ทа (-ทญ): М – дทаволถ‘и‡, ла‘мทи‡, маи‡сторถ‘и‡, кесถ‘и‡ и др.; Ж – кесถ‘и‡, ла‘дถи‡ и др.

б) С окончание -е (-э) множествени форми имат съществителните ру‘ка, *но‘га, w‘вца: М – ру‘цэте, ру‘це, но‘sэте; Ж – ру‘цэ, но‘sэ, w‘вцети, заедно с форма о‘вцฅ. Такива са и съвременните форми от тях.

Интересна е формата горทето, имаща събирателно значение: Ж – четво‘рица ду‘шฅ през го‘рทето на посо‘ка а не № пу‘ть 361.

 

ง 7 г. Множествени форми на съществителните от среден род

Окончанията за множествено число на  съществителните от среден род са -ญ, -а, -е, -на, -та.

а) С най-много примери е застъпено окончание -ญ, което се поставя на мясญтото на при съществителните с наставки -нทе, -ทе, напр.: М – наказа‘нทญ, сплете‘нทญ, №че‘нทญ, я‘стทญ.

б) Окончание се носи от съществителни, завършващи на , поставя се на неговото място, напр.: М – дрэ‘ва, мэ‘ста, села‘, ча‘да; Ж – дэ‘ца, лэ‘та, села‘, ча‘да, чи‘сла.

в) С окончание -та, поставено направо към формата за ед. ч., образуват множествени форми две съществителни: М – му‘лита, тремпе‘та ‘тръбачи’.

г) От по две съществителни се образуват множествни форми и с окончаญния -на и : М – времена‘, №‘ши;  Ж – ра‘мена, о‘чи.

е) В една форма се открива окончание –е: М – маде‘те.

 

ง 7 д. Бройна форма на съществителните

Бройната форма на съществителните за мъжки род, така присъща на народния език, се образува с окончание . В “Митологията” такива форми има от две съществителни: и да‘де му два ка‘та и три‘ ка‘та цэна‘ 61, прода‘ваше два‘ хлэ‘ба чи‘стฅ 21. В “Житието” такива форми са по-чести: три‘ бюлю‘ка, два‘ мTЎца (но и ше‘сть мTЎцฅ), w‘смь ча‘са, четฅ‘ри пу‘тญ и др.

След числителни Софроний използва обаче и небройни форми за мноญжестญвено число, напр. М – w‘смь мЎTцฅ, сто‘ сฅ‘нове, три‘ дни‘ и др.

 

ง 8. Определеност при съществителните имена

Особено важна черта в морфологичната характеристика на новобългарญския език са определените форми при имената, образувани със задпоставен опреญдеญлиญтелен член.

Ако Паисий Хилендарски в езика на своята “История славяноболгарская” не възприема тази типична черта на народния език, то Софроний Врачански свободно, но в същото време умерено и предпазливо от съвременна гледна точка си служи с членувани форми, присъщи на източните и западните бълญгарญски диалекти. В езика на “Митологията” например членувани форми са изполญзвани от около 150 съществителни от общо 550, като съотношението между нечленувани и членувани форми е приблизително 1 : 3 (2456 : 816). Членът Софроญний пише слято с името.

 

ง 8 а. Определени форми на съществителните за единствено число

1. Съществителни от мъжки род. В единствено число различия от съвреญменното състояние в книжовния ни език има при съществителните имена от мъжки род. При тях членуваните форми не са единни по тип. Едновременно с характерния и за родния му говор източнобългарски ъ-определителен член[23], графически отбелязван с -а / -ать, -ญ / -ญть, Софроний си служи и с о-опредеญлиญญтеญлен член, присъщ преди всичко за западните говори, макар че го познават и някои източни говори.

В изследването си за езика на “Неделника” К. Ничева също отбелязва този факт като особеност на Софрониевия език. Тя смята, че е трудно да се определи под влияние на кои говори Софроний си служи с о-членни форми. Авторката насочва вниманието си към съседните на Котел о-говори в Жеравна и Медвен, които Софроний навярно добре е познавал. Но може би няма да сгрешим, ако в о-членните форми търсим влияние на северозападните говори, и по-специално на врачанския диалект. Тези форми се появяват в езика му през втория период на книжовната му дейност и постепенно засилват присъствието си. В езика на “Митологията” и “Житието” с тези форми Софроний си служи съвсем непринуญдено, което говори, че те са се превърнали в говорен навик, нещо, което е могло да стане през годините, прекарани от него във Враца. За това говори например свободното използване и на единия тип членни форми, и на другия тип членни форми от едни и същи имена, напр. : М – гнэва‘ть и гнэво‘, града‘ и градо‘, свэта‘ и свэто‘, торго‘вица и торго‘вицу, яда‘ и ядо‘ и др.; Ж .- юла‘рญ и юла‘рю, вези‘ра и вези‘рю, султа‘на и султа‘ну. Това, че о-член по-често се среща в редуциран вид като или , може да се обясни със свойствения на Софроний навик от родния му говор да редуцира.

а) Източнобългарският по тип ъ-определителен член е свойствен и на котленския говор, където под ударение той звучи тъмно, а без ударение се приближава по гласеж към [а]. В “Митологията” на два пъти се среща пълната му форма [-ът], която по свидетелство на К. Петров е позната на котленския диалект, но [т] може и да се изпуска[24]: №кроти‘ са срDЎцето му, и гнэва‘т му са wба‘рна, и сердетина‘та му спа‘дна 48, и не ви‘дэ го гЎTпда‘рญт му 22а. В езика на “Житието” такива форми не се срещат.

Членуваните съществителни с кратък член [], т.е. с изпуснат съгласен [т], се използват и в двете съчинения. В “Митологията” са употребени такива форми от 25 съществителни, а в “Житието” – 17: М – бака‘лина, го‘луба, града‘, во‘ина, паза‘ра, напр. Ала маи‡му‘на ви‘дэ свинญ‘та 33, Асла‘на мฅ‘слญше на №‘мь свои 38а; Ж – моско‘вица, гทаву‘рина, не‘мица, су‘баша, ту‘рчина, напр. като‘ вди‘гна тฅ чау‘ша 354а, побэ‘ди моско‘вица ту‘рцฅте 354 и др.

С възстановена мекост на крайния съгласен пред членната морфема са форми като: М – порта‘рญ, пу‘тญ, те‘стญ, гпЎTда‘рญ и др., напр. и жена‘та поизле‘зе во‘нь на пу‘тญ 29а, коги‘ погле‘дна на о‘дра ви‘дэ пе‘рстฅнญ и позна‘ го 17; Ж – вези‘рญ, друга‘рญ, монастฅ‘рญ, пу‘т, протоси‘нгелญ, юла‘рญ, напр. и те‘глญше мญ саЎT юла‘рญ наго‘рэ 357, №зе‘л моско‘вица вези‘рญ на маисе‘ре 354а.

б) С о-член са употребени приблизително същият брой определени форми в двете съчинения. В “Митологията” те са образувани от 27 съществителни, а в “Житието” от 20. Съществените особености тук са три:

-         членът е винаги кратък, т.е. без [т];

-         о-член има и редуциран у-вариант;

-         съществителните с краен мек съгласен се пишат с член .

 С нередуцираната форма на члена са преди всичко определени форми, в които ударението пада на члена, но има и случаи и при неударен член: М – гласо‘, гнэво‘, градо‘, свэто‘, ядо‘, но също и коре‘мо, папага‘ло, мถ‘мо, напр. почто‘ всญ‘кое дэ‘те №мо му бฅва во игри‘ 61а, не и‘ма дру‘гаญ ве‘щь на свето‘ по голญ‘ма ง истина 51, ами‘ да ญ разрэ‘жать коре‘мо жи‘ва 63, И папага‘ло тои чаTЎ наче‘на да му сказу‘ва 18а; Ж – лэдо‘, свэто‘, градо‘, вечеро‘, но и велทญ‘то, султа‘но, напр. проби‘ сญ лญдо‘ и поть‘на едиO коO 361, чу‘ сญ из градо‘ 360а, а велทญ‘то го не ще‘ 354а.

 С редуцирания вариант, писан във вид -у, -ю, са само форми, в които членът е неударен. Количествено те са повече и по-често се срещат: М – за‘хару, кабаха‘ту, му‘жу, о‘бразу, н‘осу и др., напр. И а‘зь му ска‘захь себе‘пу 55а, Тоги‘ва торго‘вицу изле‘зе изь до‘ма ба‘бина 57а; Ж – прозо‘рицу, пищо‘лу, духо‘внику, ску‘ту, ха‘ну и др., напр. и подбраa напреD сทи‘зину 360, и №да‘ри мญ саЎT тепеџถ‘ку два‘ пу‘ти по плญ‘щима мои‘ма 357.

Съществителните с краен мек съгласен имат определени форми, в които мекостта се представя чрез членен вариант : М - и кнญ‘зю ре‘че на ба‘бата 54а, и като‘ горญ‘ше о‘гньню, поте‘че жена‘та да са фа‘рли на о‘гньну 42; Ж – и паднаa на путю 359а, держаa юларю и теглхь 357. Тази закономерност обаче не е прокарана последователно, това се вижда от случаите, когато редом с мекия вариант се използват и форми с твърдия вариант : о‘гньню и о‘гньну, така и от случаите, когато с имат форми съществителни с краен твърд съгласен: М – язฅ‘кю и язฅ‘ку, фарма‘кю, напр. язฅ‘кю да и งре‘жать 63а, избле‘ва си фарма‘кю 52.

 Съществителните от м. р., завършващи на гласен, се членуват с член  -та: М – во‘лхвата, слу‘гата; Ж – ага‘та, влади‘ката, паша‘та, напр. и пои‘дохь на Шу‘меO до влDката да №пра‘вญN себэ‘ 353а, №зе‘ двои‘ца члЃвцฅ ง ага‘та им 361.

Примерите с членуваните форми на имената от мъжки род показват колко свободно Софроний си служи с новобългарските народни форми в тяхното диаญлектญно разнообразие и колко решително е скъсал с книжовноезиковата черковญноญславянска норма. Важно е да се посочи, че традицията да се пишат в книжовญния ни език членуваните форми за м. р. с -а / -я има своите корени далеко в дамаскинската практика и в езика на Софроний.

2. Съществителни от женски род. Те имат определени форми с член -та, като в езика на Софроний такива форми са използвани от 100 съществителни – от 75 в “Митологията” и от 25 в “Житието”. Членът се поставя и пише слято както при съществителните, завършващи на гласен, така и при съществителญните, завършващи на съгласен: М – ба‘ницата, вода‘та, гла‘вата, жена‘та, ба‘нญта, дทаволถ‘ญта, sмถ‘ญта, землญ‘та, болеста‘, смерта‘, честа‘ и др.; Ж – чу‘мата, клису‘рата, вои‡ска‘та, юзда‘та, капถ‘ญта, мทрถ‘ญта, раญ‘та, чолеста‘ и др. При това съществителните с краен съгласен [т] не се пишат с удвояване на т: болеста‘, смерта‘, чолеста‘ и т.н.

3. Съществителни от среден род. Образуват определени форми с член -то, имащ редуциран вариант -ту: М – бра‘шното, вре‘мето, го‘рлото, дрэ‘вото, жела‘нทญето, жทве‘нทето, дука‘тоту, црЎTвоту, редом с дука‘тото и црTЎвото; Ж – вь‘жето, лице‘то, поле‘то, се‘лото, маисе‘рето, тук редуциран вариант не се среща.

 

ง 8 б. Определени форми на съществителните за множествено число

Към определени форми за множествено число на съществителните от трите рода Софроний е прибягнал от около 52 съществителни в “Митологията” и от около 35 съществителни в “Житието”. Те са образувани с членни морфеми -те, -та, -то.

а) Най-типична е членна морфема -те, с която образуват определени форญми съществителни от мъжки и женски род, а в отделни случаи и от среден род. Котленският редуциран вариант на члена -ти се открива в единични случаи. В езика на “Митологията” такива форми са например болญ‘рฅте, генера‘ญлฅте, га‘щите, го‘стите, дрэ‘хите, женฅ‘те, му‘жете, нозэ‘те (и фати‘ са ง единь кло‘нь на дрэ‘вото саЎT ру‘цэте си 38а, като‘ мฅ‘еше ко‘жите па‘дна 20). В езика на “Житието” сред определените множествени форми са касапи‘те, ту‘рцฅте, wвча‘рете, аги‘те, субаши‘те, касаби‘те, пу‘шките, дрэ‘хите, очи‘те и т.н.

С редуциран -ти вариант са форми като: М – ка‘ко мญ №крова‘ви саЎT но‘гтети сво‘и 15; Ж – и w‘вцети №зе‘ ง султа‘ну 356.

б) С член -та имат определени форми за множествено число съществиญтелни от среден род: М – му‘литата, єе‘тата; Ж – дэца‘та, села‘та. Така както това е и в съвременната книжовна норма.

в) Интересни случаи при членуването в множествено число са опредеญлеญните форми с член -то, който се използва в източнобългарските и в западноญбълญгарญските говори[25]. В “Митологията” Софроний е прибягнал към такива форми от две съществителни мужь и гре‘бень, и двете от м. р.: А о‘нฅ мнญ‘ха ка‘ко гребе‘нฅто му не да‘ва 53а, зна‘ญ а‘зь лукавинаU и игра‘та на му‘жทето 25а.

Явно е, че в в случая се предполагат множествени неопределени форми гре‘бенทе и му‘жทе, втората от които намираме в употреба. В езика на “Житието” с член -то образува определена множествена форма съществителното гора‘, предญпоญлагащо събирателна множествена нечленувана форма горทе: четво‘рица ду‘шฅ през го‘рทето през поле‘то 361. От съществителното мужь с множествена форма му‘жทе членувана множествена форма не е употребена.

 

ง 9. Падежни форми при съществителните

Като възприема за основа на книжовния си език новобългарската народна реч, Софроний още през първия период на книжовната си дейност се отказва от употребата на мъртвите черковнославянски падежни форми при съществиญтелнญите имена. Във втория си препис на Паисиевата история от 1781 г. той вече почти напълно е изоставил формите за творителен, дателен и местен падеж, които Паисий е използвал. Вместо тях употребява предложни аналитични съчетания[26]. В повечето случаи аналитично се предават и формите за родителен и винителен падеж, като последователно се среща само родително-винителната форма при имената от м. р. в служба на общ косвен падеж, каквито употреби са нормално явление в народния език[27].

1. Както свидетелства езикът на “Митологията”, през втория период от книжовноезиковата дейност на Софроний стремежът към последователен аналитизъм се засилва още повече. Падежни форми сега се откриват още по-рядко, предимно в обичайни изрази и конструкции, затвърдили се в езика му под влияние на богослужебната книжнина. Анализът показва, че падежни форми са употребени от 66 съществителни, като при 39 от тях – имена от м. р. – е използвана родително-винителна форма от типа на безчи‘ника, болญ‘рина градиญна‘рญ, sвэ‘рญ, зญ‘тญ и др., напр. БЃгь ще да №чи‘ни казе‘пь на тถ‘ญ фทлосо‘фฅ какво‘то бฅ на едного‘ асла‘на и на едно‘го маทму‘на 38.  По‘сле прине‘се я‘стทе на му‘жа своегw‘ на ни‘ваญта 45.

Единични са случаите на винителни форми при съществителните от ж. р. като дЃшу, по‘лзу, си‘лу. Веднъж се среща и форма за мн. ч. на‘пастеи‡, напр. М- Но sле‘ хо‘чешь да испрове‘ргниd дЃшу твою‘ като‘ о‘наго ба‘нญџทญ 29, и хо‘че да тญ влече‘ по су‘дницฅ и по на‘пастеи‡ 60а.

Като се вземе предвид, че народната реч от Софрониево време в една или друга степен познава и дателни форми, каквито тук са употребени от 13 същеญствиญтелни като бЃгу, до‘му, кафе‘су, кнญ‘зю, су‘днику, члЃвку, напр. ала‘ тому‘ члЃвку голญ‘ма по‘лза №чи‘ни дру‘гь не‘говฅи‡ 68, би могло да се твърди, че Софрониевият език даже с падежните си форми при съществителните имена не излиза вън от синтактичните и морфологичните норми на народната реч.

Само в два случая срещаме чужда на народния език падежна употреба – творителна форма от тща‘нทе (со тща‘нทемь гле‘дах 65а), но този черковнослаญвяниญзъм – лексикален и морфологичен – сам авторът е осъзнавал като изкуствен и неприсъщ на народния език, затова в полето го е пояснил с народната турска заемка каи‡реть.

Специални звателни форми, както това е и в народния език, имат само същеญствителните от м. р. и ж. р. Такива форми се появяват от около 17 същеญствиญтелни:

- с окончание -е: бра‘те, оЃче, сฅ‘не, члЃвче, гЎTпда‘рке, дэво‘и‡ке, комшถ‘и‡ке и др.;

- с окончание -о: влЃдко, ба‘бо, же‘но;

- с окончание -ю: гTЎпда‘рю, прทญ‘телю;

- с окончание -и: ма‘ти.

2. През третия период обаче Софроний Врачански прави по-големи отญстъпญки на падежните употреби. Проличава видим стремеж към книжовна обработеност на езика му с черковнославянската синтетична норма. Това особеญно добре се вижда от езика на неговия “Неделник”, където съотношението между новобългарските и черковнославянските форми при имената има други количествени измерения.

 “Статистическите изчисления – пише Кети Ничева – показват, че случаиญте с употреба на падежни форми са около четири пъти по-малко, отколкото случаите, в които са употребени новобългарски форми”[28]. Разбира се за това засилено присъствие на падежни форми определено значение имат такива фактори като: често прибягване до черковнославянски цитати, влияญнието на черковнославянския първоизточник, специфичният характер на съдърญжаญнието и жанра на съчинението, неговото предназначение и още ред други от този порядък. Но че освен всички тях от значение е и друг – настъпилото развитие във възгледите на Софроний за книжовния език, ни убеждава езикът на неговата автобиографична повест, където всичко останали фактори могат да бъдат изключени.

В езика на “Житието” падежни форми са използвани от над 70 съществиญтелни. Макар че половината от тях и тук са родително-винителни форми, остаญнаญлите представят всички черковнославянски падежи, напр.:

- родителен падеж ед. ч. - ง ма‘терฅ 358, №па‘доша вси‘ вла‘сฅ гла‘вฅ мое‘и‡ 355;

- винителен падеж ед. ч. – мญ фа‘ти за бра‘ду 354, wста‘виша Туре‘цкую зе‘млю и Вла‘шкую 354а, о‘ную сме‘ртную рэ‘ку 361;

- дателен падеж ед. ч. – мо‘лญхь сญ та‘ино бЃгу 394а, преста‘ви сญ кь гTЎду 358, по на‘шему болга‘рскому язฅку‘ 358а;

- творителен падеж ед. ч. – кра‘сеO ли‘цеN 353а, бо‘жทемь попуще‘нทемь 358а;

- местен падеж ед. ч. – вь живо‘тэ егw‘ 353а, и поидохме до И‘скре рэ‘ка 361, коги‘ пои‘да на Андрทано‘поле 356;

- родителен падеж мн. ч. – да сญ преча‘щญ свญтฅ‘хь та‘инь 359;

- дателен падеж мн. ч. – возда‘де ми пра‘ведно по дэлоN моиN 354а;

- винителен падеж мн. ч. – получи‘ти и на‘мь де‘снฅхь стоญ‘нทихь 362а;

- за двойствено число – по плญ‘щима мои‘ма 357.

Родително-винителните форми и тук са обичайни: гре‘ка, по‘па, wрта‘ка, Па‘vла, торго‘вца, Ми‘лоша и т.н.

Ние тук отбелязахме падежни форми, които свидетелстват за позасилиญлото се влияние на старата книжовна норма върху езика на Софроний през треญтия период. Реално оценени обаче те представят съвсем незначителен оттенък върху общия аналитичен фон на езика му. Основният, определящият, водещият и главен начин за израз на смислово-синтактичните отношения между думите в изречението и тук си остава новобългарският безпадежен израз на различญните замисимости чрез разширена и засилена употреба на предлози и основната форма на името. За пример може да се вземе което и да е изречение на повестта, който и да е откъс от нея, напр.: И не са поми‘наха три‘ дни‘, чу‘ сญ изฑ градо‘ смуще‘нทе голญ‘мое, и попи‘тахме що‘ е то‘; ре‘коша, карџалถ‘и‡те доишле‘ на кра‘и‡ градо‘ и и‘скаU да вле‘заU № градо‘ непремэ‘нно. И гле‘дахNе кади‘ни и хрЎTтทа‘нскท же‘нฅ всญ‘каญ но‘си саЎT себэ‘ изрญ‘днฅญ ве‘щи свое‘ и пла‘чаU и бэ‘гаU камто‘ ту‘рскаญ крญ‘пкаญ махал@ 360а.

 

ง 10. Обобщени изводи за граматическите категории на съществиญтелญните имена

Изнесените дотук наблюдения по граматическите категории на съществиญтелните имена в езика на Софроний могат да се обобщят така:

1. Родовата отнесеност и нейните формални показатели при съществиญтелญниญте имена почти изцяло съвпадат със съвременните, като само някои същеญсญтญвиญญтелни, претърпели родова промяна, пазят стария си род (от м.р. са варь, ве‘черь, за‘харь, по‘мฅсль, прахь и др.) или едновременно се използват със стария си род и с новия си род (от м. р. и ж. р. са во‘зрасть, любо‘вь, скорбь) .

2. По граматическо число съществителните също се открояват с новоญбълญгарญญските си характеристики. Групите на сингулария и плуралия тантум по състава си са както днешните (настъпилите по-късно изменения са незначиญтелни). Използва се често, макар и нередовно, новобългарската бройна форма за м. р. Формите за множествено число се образуват със същите средства както и днес. Само в немного случаи се пазят старите множествени форми (при едноญсрични съществителни от типа на до‘мฅ, хо‘лмฅ, ко‘лฅ и др.) или понякога се приญбягญва до народното окончание -е (-ทе) – овча‘ре, агарญ‘не, му‘жทе и др.

3. Софроний пръв от възрожденските книжовници утвърждава, макар и предпазливо, новобългарските членувани форми като необходима на книญжовญญния език морфологична норма. При съществителните имена от м. р. той си служи с двата основни членни типа – източнобългарският ъ-член и западнобълญгарският о-член, което е конкретен израз на настъпилото през врачанско-видинญския и букурущкия период развитие в схващанията му за диалектната основа на новия книжовен език.

4. При изразяване на смислово-синтнактичните отношения в състава на словоญсъчеญтанието и изречението съществителните имена се подчиняват на новоญбългарския аналитизъм. При това като отглас от старата синтактична норма в книжовната практика се появяват и падежни форми, които имат различно битие в двете творби.

В “Митологията” – произведение от врачанско-видинския период – паญдежญญните употреби на същесдтвителните имена са сведени до минимум – използญват се предимно родително-винителни и дателни форми, които са познаญти на народния език.

В “Житието” – произведение от букурещкия период, когато у Софроний се наблюдава засилен стремеж към книжовна обработка на езика със средствата на черковнославянската книжовна норма, - присъствието  на падежни форми е позасилено, но не толкова в честотно отношение, колкото в количеството на представените падежи – прибягва се до форми и на останалите черковнославянญски падежи, които са вече чужди на народния език.

 

 

ІІ. ПРИЛАГАТЕЛНИ ИМЕНА

 

Ако при съществителните имена Софрониевият език без особени колеญбания възприема основните и главните особености на народната морфологична норма, то при прилагателните той по-трудно и по-бавно се отърсва от влияญниеญто на стария скнижовен образец.

 

ง 11. Граматически род на прилагателните имена

Категорията е представенна с трите си члена – форми за мъжки, женски и среден род, при които черковнославянските образци сериозно съперничат, а по-някога и се налагат над народните, напр. в “Митологията” черковнославянญските и народните форми са в съотношение при мъжки род 73 : 48, при женски род 54 : 58, при среден род 51 : 52. В “Житието” това съотношение е повече в полза на дългите форми.

1.      Кратки форми

а) Кратката форма за мъжки род има две разновидности – едната със завършек на съгласен и втора със завършек на .

- Основна е първата, при която крайният съгласен може да бъде от корена: М – бэль, добрь, лудь, младь, слэпь; Ж – старь, *скупь, *бось, *живь, *лошь и др. или от наставката: М – безу‘мень, бэ‘сень, гнэ‘вень, ложли‘вь; Ж – бо‘лень, wпорли‘вь, свобо‘день и др.

- Втората разновидност се представя от няколко примера в “Митолоญгията”: дทа‘волски, лญси‘чи, му‘жески, ро‘бски.

б) За женски род тази форма завършва на : М – го‘ла, кра‘сна, ко‘рмญста;  Ж – вели‘ка, вла‘шка, лю‘та и др. В един случай завършекът е -ญ М - *вну‘трешнญ.

в) За среден род формите на -о (-w), макар и малко на брой, отстъпват пред дългите: М – безмо‘лвно, голญ‘мо, ди‘во, дра‘го, чи‘сто; Ж – тэле‘сно, душе‘вно, чи‘сто и др.

2. Дълги форми

а) За мъжки род дългата форма в езика на Софроний има завършек -ฅи‡, -ทи‡, като втората разновидност най-често се наблюдава при краен съгласен к: М – кро‘ткทи‡, же‘нскทи‡, ца‘рскทи‡, ца‘ревฅи‡, лю‘тฅи‡, неприли‘чнฅи‡, ненадэ‘жднฅи‡ и др.; Ж – кокуру‘знฅи‡, смертнฅи‡, вра‘чанскทи‡, те‘шкทи‡, туре‘цкทи‡ и др.

б) Дългите форми за женски род и за среден род имат съответно оконญчания -аญ и -ое: М – ца‘рскаญ, ле‘стнаญ, голญ‘маญ, разу‘мнаญ, сла‘дкаญ, же‘нское, голญ‘мое, вожделе‘нное и др.; Ж – монастฅ‘рскаญ, моско‘вскаญ, неду‘жнаญ, ма‘лое, моле‘бное, сме‘ртное и др.

3. Наблюденията показват, че Софроний си служи съзнателно с двата вида форми. Тук не бива да се говори за непоследователност или колебание, по-скоро в този случай се срещаме със стремеж да се постигне книжовна обработеност, като се използват живите народни думи със старите книжовни форми, които той очевидно възприема като непротиворечащи на народните. Още повече, че те са по-приспособени за падежни употреби. Обичайната пракญтика е от едно и също прилагателно да се използват форми и от двата вида: М – голญ‘маญ и голญ‘ма, голญ‘мое и голญ‘мо, разу‘мнฅи‡ и разу‘мень; Ж – лю‘таญ и лю‘та. Не са редки случаите, когато в едно и също изречение двете форми се преплитат или редуват, напр. М – И спроти‘ та‘ญ мэ‘рка голญ‘мо разли‘чทе и‘ма между‘ добра‘ жена‘, и между‘ sла‘ญ жена‘ 37а.

 

ง 12. Граматическо число на прилагателнните имена

Формите за множествено число отново ни снрещат със специфичния за Софроний стремеж да съчетава народните и книжовни средства в едно.

Обикновено Софроний използва обща множествена форма за трите рода приญлаญгателни, така както това е в народния език. Тази обща форма има окончание -и (-ญ): М – пре‘лестнฅ женฅ‘ 23а, сла‘дки хорати‘ 13а, фทлосо‘фฅ и совэ‘тницฅ ба‘щинฅ му 26, лу‘ди члЃвцฅ и sлоско‘постни 23а, дทа‘волски ра‘боти 18, мvрทзли‘вฅ дрэ‘ва 56 и др.; Ж - งбра‘ни w‘вни 355, бо‘сฅ нозэ‘ 356 и др.

Никак не са редки обаче и случаите, когато се появяват множествени форญми по черковнославянски книжовен образец, които не винаги имат правилен вид. Така за м. р. и ж. р. се употребяват форми с окончание -ฅи‡, -ทи‡: М – прทญ‘тели мо‘и‡ вэ‘рнทи‡ и‘стиннฅи‡ 48а, ду‘мฅ неприли‘чнฅ и безчи‘ннฅи‡ 49, избра‘ннฅи‡ и чу‘днฅи‡ рэ‘чи 56а; Ж – лю‘тฅи‡ и сверэ‘пฅи‡ ага‘рене 354, та‘мошнฅи‡ ту‘рцฅ 353а, та‘мошнทи‡ ту‘рцฅ 360, желэ‘знฅи‡ вери‘ги 356 и др.

За ж. р. и ср. р. се прибягва и до форми с окончания -аญ, -ฅญ, -ทญ: М - sлฅ‘ญ разли‘чнฅญ рабо‘ти 48а, лука‘вฅญ женฅ‘ 38, wбэща‘ннаญ времена‘ 12, разли‘чнฅญ я‘стทญ 51, ну‘жднаญ №че‘нทญ 62 и др.; Ж – желэ‘знฅญ вери‘ги 353а, изрญ‘днฅญ ве‘щи 360а, вре‘меннฅญ ну‘ждฅ 362а и др. Изкуствеността на такива форми е очевидна, още повече, че те се откриват и при м. р. – Ж – домฅ евреи‡скทญ 353а.

Неизменяеми по род и число са прилагателни от турски произход: Ж – баши‘, кара‘, паза‘ргедень ‘нает’; М – кабахатлถ‘ญ ‘виновен’.

 

ง 13. Определени форми на прилагателните имена

Софроний Врачански не прибягва често до определени форми на приญлагаญтелните имена. Това може да се обясни със сравнително свободното изполญзване на дългите им форми. Като наследници на старобългарските сложни форми, дългите форми на прилагателните имена в черковнославянски в някаква степен съхраняват функцията си на определени форми[29], напр. М – Тоги‘ва ца‘ревฅи‡ сฅ‘нь возди‘гна очи‘ и ру‘цэ сво‘и на нЃбето 24а, Тоги‘ва sлоче‘стнฅи‡ о‘нฅи‡ му‘жь, саЎT мно‘го дарова‘нทе поче‘те жена‘та своญ‘ 37а.

Определени форми в езика на “Митологията” са използвани от около 30-ина прилагателни, а в “Житието” от около 15-ина.

а) Ако при съществителните имена Софроний почти еднакво си служи с членни форми за мъжки род ед. ч. с ъ-член и о-член, то при прилагателните за мъжки род ед. ч. членната морфема е само [ъ], представяна във вид -ทа, -ทญ / -ฅญ: М – ще до‘и‡деd пакь ту‘ка да си возме‘шь же‘нскทа о‘бразь 27, Тоги‘ва งгово‘ри црЎTкทญ сฅ‘нь . . .  не е поDобно на му‘драго и на разу‘мнаго члЃвка да и‘ма же‘нскทญ кабаха‘ть себе‘пь на голญ‘мое муче‘нทе 64а, И мла‘дฅญ и‡ рече 24а; Ж – и та‘кw сэдญa № о‘нฅญ туре‘цкทа хареN 360а, потре‘бно е‘сть да са №зе‘ме буирунтถ‘а ง ви‘динскทа паша‘ 361а, поне‘же № Болгарถ‘а не и‘ма фทлосо‘фское №че‘нทе на славе‘нскทญ язฅ‘кь 353.

б) За женски и среден род определените форми се образуват с членните морфеми -та и -то: М – горка‘та, же‘нската, мо‘рската, изгоре‘ното, мvрทзли‘вото, ца‘ревото и др.; Ж – бе‘и‡ската, црЎTката, тук членувани форми за ср. р. не се откриญват, защото почти всички са дълги.

г) За множествено число прилагателните от трите рода имат определени форми с член –те: М – до‘брฅте, дру‘гите, же‘нските, зрэ‘лите, леси‘чите, ле‘стните, сла‘дките и др.; Ж – врача‘нските, пашо‘вите, црЎTките и др.

 

ง 14. Падежни форми при прилагателните имена

Както при съществителните, така и при прилагателните основно е застъญпено аналитичното начало. В “Митологията” например падежни форми има от около 30 прилагателни, а в “Житието” от около 20. Най-чести сред тях са родителните и винителните форми, а в “Житието” се появяват рядко и други падежни форми: М – беззако‘ннаго, безу‘мнаго, глу‘паваго, же‘нинаго, кнญ‘зюва, ца‘рева и др.; Ж – ви‘динскаго, грэ‘шнаго, пทа‘наго, но и вла‘шкую, бо‘лгарскому, бЃжทемь, де‘снฅхь, свญтฅ‘хь и др. По-голямата част от тези примери бяха изнесени при същеญствителните имена.

Звателни форми са употребени от единични прилагателни, напр. М – мла‘де люби‘миче мои‡ 14а, wка‘ญне 29.

 

ง 15. Степени за сравнение при прилагателните

Когато се налага да прибягва до сравнителни степени от прилагателни имена, Софроний обикновено употребява новобългарските аналитични форми, образувани с препозитивни частици по и наи‡. Сравнителната степен с по се пише слято, а превъзходната степен с наи‡ се пише разделно: М – яде‘ позрэ‘лฅте и посла‘дките смоки‘нฅ 33, Наче‘на да изби‘ра коญ‘то е подобро‘ тогw‘ да №зе‘ме, и фати‘ асла‘на почто‘ е пото‘лсть 38а, Ала‘ и‘маше еди‘нь фทлосо‘фь ф тญ‘хь, що бе‘ше на‘и‡ голญ‘мь 65а; Ж – дру‘гаญ бэда‘ ง та‘ญ постра‘шнаญ 356а, хаџ Вла‘сทа като‘ бе‘ше постаR па‘дна 355а, що са на‘и‡ ло‘шฅ зулумџถ‘и‡ 360.

Народните аналитични степени Софроний използва последователно при прилагателните, присъщи на народния език. Черковнославянската писмена школовка на автора обаче се проявява в някои случаи, когато се прибягва до стари книжовни форми за превъзходна степен. В “Митологията” такива форми има от 6 прилагателни: велича‘и‡шทи‡, державнэ‘и‡шทи‡, истиннэ‘и‡шаญ, мудрэ‘и‡шทи‡ (мудрэ‘葇шаго), нижа‘и‡шทи‡, чуднэ‘и‡шทи‡, а в “Житието” са по-малко: нужднэ‘и‡шаญ, первэ‘и‡шทи‡. Веднага трябва да се каже, че почти всички имат всъщност елативно значение. Тяхната лексикализация ясно се вижда от два факта, първо, че с незначителни изключения те са във формули на старинния официален етикет, второ, че от тях понякога Софроний образува сравнителна степен с частица по, напр. М – хе‘м и не е‘ возмо‘жно да на‘и‡дешь помудрэ‘и‡шаго, или пословеснэ‘и‡шаго ง сЃна свое‘го на всญ‘ цр΅Tтвทе твое‘ 52.

 

ง 16. Обобщени изводи за граматическите категории на прилагателญните имена

Изнесените дотук факти и направеният анализ във връзка с особеностите на прилагателните имена в езика на ръкописните Софрониеви творби показват, че Сфороний съзнателно се служи с двата типа форми – новобългарските народญни и книжовните черковнославянски.

1. Присъщите на народния език кратки родови форми (общи и за черญковноญславянски) и свойствените на черковнославянски дълги родови форми не се противопоставят, а се възприемат и употребяват от книжовника като непроญтиญворечащи си, като еднакво имащи право на съществувание в новия книжовен език.

2. Възприетото компромисно решение относно родовите форми дава отраญжеญние и при изразяването на формите им за множествено число. Софроญний си служи предимно с новобългарската обща множествена форма за трите рода, но в същото време в езика му проникват и различни родови множесญтญвени форми по черковнославянски образец (за м. р. -ฅи‡ / -ทи‡, за ж. р. -ฅญ / -ทญ).

3. От тази двойственост е повлияна и категорията определеност. Новоญбълญญгарските членувани форми (за м. р. ъ-член  -ทа, -ทญ / -ฅญ) са чувствително по-редญки отколкото при съществителните имена, защото в ред случаи определеญността се поема от дългите форми.

4. По-ясно изразено е новобългарското състояние при степените за сравญнение, които в почти всички случаи са новобългарски, изразени с препозитивни частици по и наи‡, като първата се пише слято, а втората разделно.

5. Прилагателните имена в почти същата степен както и съществителните морфологично са подчинени на законите на новобългарския аналитизъм. Употребените падежни форми не показват особени различия от картината на падежните употреби при съществителните.

 

 

ІІІ. ЧИСЛИТЕЛНИ ИМЕНА

 

ง 17. Числителното име в езика на Софроний

Общо в разглежданите две ръкописни съчинения на Софроний са упоญтребени над 50 числителни имена, без да включваме означените с цифри (букви), каквито в “Житието” се срещат нерядко. За посочване на години и количество на пари, предмети и др. Софроний използва арабските цифри, а при указване на дати, брой на дни прибягва към числителни с буквени означения по черковнославянски образец: Ж – и ръкополо‘жи ме вь лэ‘то: 1762 септеN: аЌ 354, А вь лэ‘то: 1796: напа‘днаха пазва‘нЎTките хаи‡ду‘ти 359, wста‘на стрฅ‘и‡ мо‘и‡ до‘лжень гроd: 400: 353а, и та‘мо сэдญa дถЌ дни‘ 359а, едно‘ есмь ста‘рฅи‡ лэта‘ми, бэ‘хь: ндЌ: лэт’ 358.

Тъй като в изследванията си върху езика на книжовници от епохата на Възраждането обикновено числителните имена не се разглеждат, представените от Софроний в словесен вид числителни – бройни и редни – дават възможност да се хвърли светлина и върху състоянието на тази категория имена в книжовноญезиковата практика в края на ХVІІІ в. и началото на ХІХ в.

Въпреки че всички, използвани от Софроний числителни, са познати на народния език, той обикновено се води по тяхната черковнославянска писмена форма.

1. От бройните числителни са употребени: еди‘нь М-43, Ж-353 (една‘ М-16, Ж-353а, едно‘ М-19, Ж-357), два Ж-355 (две М-65), три М-45, Ж-353а, четฅ‘ри М-27, Ж-356а, пญть М-54а, Ж-360, шесть М-62, Ж-361а, седмь М-47, wсмь /осмь/ М-66, Ж-359а, де‘вญть Ж-353, де‘сญть Ж-354а, двана‘десญть Ж-356, трина‘десญть М-67, Ж-354, пญтна‘десญть /петна‘десญть/ М-67, 66, Ж-359а, 360, седмьна‘десญть Ж-353, wсмьна‘десญть Ж-359а, два‘десญть и пญ‘ть Ж–362а, три‘десญть Ж-354, четฅ‘ридесญть М–44, Ж-361а, петдесญ‘ть и пญ‘ть Ж–362а, седемьдесญ‘ть Ж-354, осฑмьдесญ‘ть Ж-362а, сто М-62а, сто‘ и пญтдесญ‘ть Ж-354, две‘ста Ж-359, се‘дмьстотинь Ж-356, хทлญ‘да Ж-355, хทлญ‘да и пе‘тстотинь Ж-356, две‘ хถ‘лญдฅ Ж-360, два‘десญть хถ‘лญдฅ Ж-355а, пญтฑна‘десญт хถ‘лญда Ж-359а, 40: хถ‘лญдฅ Ж-359, триста хถ‘лญдฅ Ж-359.

Вижда се, че сред изброените числителни са както прости по състав, така също сложни, писани слято, и съставни, оформени посредством съюз и.

а) Родови форми, както това е и днес, имат числителните еди‘нь и два. Рядко се срещат падежни форми: родително-винетелна – едногw‘ М-22, Ж-354а, местен падеж – на едноN мэ‘сто Ж-357.

б) С повече примери са представени определени форми като еди‘на М-38, еди‘ну М-67, едно‘то М-58, две‘те М-60, трฅ‘те М-53, седмฑте‘ М-16. На няколко пъти Софроний си служи с членуваната форма на архаичното днес числително *двои‡ - дво‘ите М-39, 65, а също така и с източнобългарската диалектна членна форма[30] седмьтญ‘хь М-50.

2. За означаване на приблизителен брой Софроний си служи с широко практикуваните в народния език съставни числителни от типа три‘ четฅ‘ри Ж-357а, четฅ‘ри пญ‘ть Ж-357, пญ‘ть ше‘сть Ж-360.

3. Твърде обичайни за езика му са мъжколичните  числителни с насญтавка -ица, които са свойствени на народния език, но днес в книжовния имат по-рядка употреба[31]: дво‘ица М-61, Ж-357, тро‘ица М-55, Ж-354а, четво‘рица Ж-354а. От тях се срещат и в членуван вид – дво‘ицата М-21.

4. Редните числителни - пе‘рвฅи‡ М-16, Ж-353, вто‘рฅи‡ М-21, Ж-356а, тре‘тทи‡ М-22, Ж-362, *четве‘ртฅи‡ М-28, Ж-358а, *пญ‘тฅи‡ М-33а, Ж-356а, ше‘стฅи‡ М-41а, *се‘дмฅи‡ М-42, о‘смฅи‡ М-48, девญ‘тฅи‡ (деве‘тฅи‡) М-68а, Ж-360а, *десญ‘тฅи‡ М-68а - са използвани за поредно представяне в същинската им роля на числителни или като наречия за изброяване – предимно в “Митологията”.

а) Падежни форми при тях има в “Митологията”: родително-винителни форми – пе‘рваго 48, вто‘раго 22, тре‘тญго 25; дателни форми – вто‘рому 21.

б) Определените форми са по-чести – всяко от изброените редни числиญтелญни е използвано и с членуватата му форма, която е както при прилагателните с ъ-член, писмено отбелязван във вид -ฅญ, -ทญ, -ทа: пе‘рвฅญ М-58, вто‘рฅญ М-50а, тре‘тฅญ М-25, Ж-354, пญ‘тฅญ М-56а, ше‘стฅญ М-41а, се‘дмฅญ М-42; тре‘тทญ М-60, тре‘тทа М-13, Ж-355, четве‘ртทа Ж-358а.

5. Изнесените наблюдения върху употребата на числителните имена в езика на “Митологията” и “Житието” показват, че въпреки силното влияние на черковнославянската писмена норма върху фонетико-графичния им вид в Софрониевия език, Софроний ги използва в техните народни разновидности със свойствените им морфологически категории.

При бройните числителни такива са – както обикновените числителни бройни, така и числителните за приблизителен брой, мъжколичните числиญтелни, образувани с наставка -ица, определените им форми. Изключение не праญвят дори и няколкото родително-винителни форми. Това свидетелствува, че книญжовญната норма при бройните числителни е придобила днешните си характеญрисญтики още до Софроний (в езиковата практика на дамаскинарите).

Същото се отнася и за групата на редните числителни, за които особено характерни са новобългарските определени форми.

 

 

ІV. МЕСТОИМЕНИЯ

 

В началните етапи на книжовноезиковото ни строителство местоименญната система се оказва една от областите на езика, в която старата книжовна норма влиза в остра борба с разноликото състояние, съществуващо в народния език.

Как са протекли процесите на сстроителството тук, за да се стигне постепенно до утвърдилата се нова книжовна местоименна норма, която характеризира езика ни днес, показва езиковата практика на книжовниците до средата на ХІХ век.

В редица изследвания за изясняването на тези въпроси, така важни за книжовноезиковата ни история, е направено немалко[32], но все още данните, които се съдържат в Софрониевия език във връзка с тях, не са използвани в необходимата степен.

В монографията си за езика на “Неделника” К. Ничева спира вниманието си на три вида местоимения – лични, притежателни и показателни. Езикът на “Митологията” и на “Житието” дава чудесна възможност не само да се разญкрият особеностите на Софрониевия език откъм местоименни употреби в съчиญнения, неповлияни от черковнославянски първоизточник, но и да се наблюдават насоките, в които върви изграждането на книжовната местоименна система в този ранен период.

 

ง 18. Лични местоимения

И в двете повести личните местоимения са застъпени богато с различните си форми. Софроний си служи както с книжовни черковнославянски, така и с народни форми от източнобългарски и западнобългарски диалектен тип. Личญниญте местоимения са представени в три падежни облика – иминителен, виниญтелен и дателен, като за винителен и дателен падеж има две форми – пълна и кратка. Третоличното местоимение за единствено число освен това има и родоญви форми.

 

ง 18 а. Форми на личното местоимение за 1 л. ед. ч.

1. Именителна форма азь. Тя е не само нормативна в черковнослаญвянски, но и жива реалност в източнобългарските говори[33], към които спада и родният диалект на Софроний. Ето защо предпочитанието й трябва да се свърже с тези два факта: М – Нели‘ тญ ре‘кохь а‘зь да не вредиd жи‘тоU 40, Е‘то и а‘зь е‘смь жена‘ 44а; Ж – а‘зь сญ теглญ камто бостанєи‘ 356, А‘зь грэ‘шнฅи‡ вь члЃвцэхь роди‘х сญ на се‘ло Ко‘тель 353.

На две места текстът в “Митологията” дава основание да се допусне, че Софроний използва западнобългарската форма : И о‘нь งгово‘ри и ре‘че: пу‘тникь е‘смь, и งдале‘ко и‘дим. Излญ‘зохь ง оте‘чество мое‘ 44. Написано слято с глагола, местоимението може да се схване и като глаголно огончание, но съседният текст показва, че глаголната форма е за 1 л. ед. ч., а не за 1 л. мн. ч.

2. Винителни форми. Пълната и кратката винителна форма на местоимеญнието азь и у езика на Софроний по същество са форми за агломеративен падеж.

а) Пълната форма мене‘, обща за черковнославянски и новобългарски, се среща в безпредложна и предложна употреба: М – и мене‘ да №зе‘мешь за жена‘ 49, ела‘ слэдь ме‘не 31; Ж – попита мене‘ 356, ала не за мене‘ ами да №годญ на архทереа 354а.

б) Кратката форма се използва в три фонетико-правописни варианта – мญ, ма, ме. Основен е първият вариант мญ, който съвпада с черковнославянญскаญта форма. По силата на обстоятелството, че именителната и пълната винителна форма са общи за черковнославянския и за народния език, може да се допусне, че езиковото съзнание на Софроний е обединило в този вариант книжовната и живата западнобългарска форма ме. В езика на “Митологията” например се среща само форма мญ и веднъж ма, докато в “Житието” засилена употреба има и вариант ме. Ако в първата повест срещу 77 форми с мญ стои 1 ма форма, то във втората повест срещу 90 мญ форми стоят почти 50 ме форми и 1 ма форма. Най-рядко, както виждаме, Софроний прибягва към котленския вариант ма. Примеญри: М – ри‘тна мญ еди‘нь ко‘нь 26, и прати‘ мญ №чи‘тель мо‘и‡ при держа‘вทе твое‘, и а‘зь дои‘доa ала‘ не хоратиa, и црЎTтвทе твое‘ преда‘де мญ на та‘ญ жена‘, и та‘ญ мญ заве‘де № до‘мь сво‘и‡ 49, и єу‘ваше ма саЎT гнэ‘вь 23; Ж – пону‘диша ме родни‘ни мо‘и да мญ wже‘нญU, почто‘ не и‘маше ко‘и да мญ гле‘да 353а, и тои‡ чаTЎ мญ фа‘тиха четво‘рица, и заве‘доха ме  при паша‘та 354а, и прทе‘ ма при сво‘ญ челญD 360.

Пълната и кратката винителни форми, както в народната реч, се използват и заедно в ролята на дублирано пряко допълнение: М – Ала‘ мене‘ мญ сра‘мь сеги‘ 66а, Мо‘ญ му‘жь мене‘ sле‘ мญ бฅ‘ 36; Ж – а‘зь са смฅ‘слиa за‘що мญ затвори‘ха мене‘ та‘мо 353а.

3. Дателни форми. Пълната и кратката дателна форма сравнително широญко се използват от Софроний.

а) Като пълни форми са употребени мене‘, на мене‘, мнэ. Старата книжовна форма мнэ се появява само веднъж: М – w цЃрю‘! Повели‘, и пода‘и‡ мнэ‘ сЃна своегw‘ 14. Най-често се прибягва до винителната форма мене‘, както това е в народния език, но трябва да се отбележи, че се предпочита безпредложната й употреба: М – Ами‘ какво‘то са мни‘ мене‘, о‘нь ще пои‘щи сребро‘ жалти‘цฅ 59а, А‘хь го‘рко ме‘не не пи‘таи‡ мญ ча‘до мое‘ 30а; Ж – спроти‘ това‘ и мене‘ доте‘гна 356а.

 Пълната форма мене‘ се използва и с предлог на, както това е в съвременญната книжовна норма, но тези случаи са по-редки: Ж – натова‘риха ги на мене‘ 353а, изва‘ждаха на мене‘ 354.

б) Кратката дателна форма е изцяло новобългарска, но се употребява в три фонетико-графични варианта: ми, мฅ, ме. Сред тях основен е ми, вариантът ме е резултат от отбелязаното при фонетичните особености характерно за котญленญския говор изясняване на [и] в [е] в някои случаи. Примери: М – та‘ญ ни‘ва що ми‘ ญ да‘доха, работи‘хь ญ 17а, Ами‘ да ми продадеd та‘ญ дрэ‘ха 35, А тฅ‘ зготви‘ нญ‘що и принеси‘ ме та‘мо да яде‘мь 45, и насть‘пи ме но‘гата 41; Ж – О‘нь ми งгово‘ри 355, не бฅ‘ ми возмо‘жно да пои‘да 362, О‘нь ме ре‘че 358.

Графическият вариант мฅ се появява на два пъти в “Митологията” пред дума с начален гласен [и] или съгласен [й]: Слу‘шаи‡ фทлосо‘фе, що мฅ и‡ дра‘го това‘ ща ти да‘мь, 11а, ако‘ мฅ изво‘лиd а‘зь еди‘нь мTЎць не щеN хорати‘ 13. Може да се обясни със стремеж да се избегне струпване на една и съща графема.

Удвоени употреби на двете форми – пълната и кратката – не се откриват.

 

 ง 18 б. Форми на личното местоимение за 2 л. ед. ч.

1. Именителната форма се използва в две писмени разновидности – тฅ и ти. Вариантът тฅ представя черковнославянската графична норма при второญличญญното местоимение, но по същество у книжовниците през първата четвърт на ХІХ в. – Й. Кърчовски, д-р П. Берон и др. – тя е книжовен означител на живата народна форма ти. Тази практика наблюдаваме и у Софроний Врачанญски преди тях, затова при него вариантът тฅ е основен: М – тฅ‘ като‘ мญ наи‡де‘ на кла‘денецу, а‘зь по е‘стество же‘нское бญa дэво‘и‡ка, а тฅ‘ си сеги‘ жена‘ 27а; Ж – Тฅ ли си на тทญ села попь . . . тฅ ли вэнча Кованџทюваญ дщерญ 357.

Вариантът ти откриваме само в “Митологията”, и то едва в 5 употреби срещу 104 на тญ, като тези 5 форми могат да се смятат за отстъпление от тогаญвашญната книжовна норма, проява на надмощие на живото звучение над писмеญния навик, напр. w цЃрю, боญ‘ са и а‘зь да не па‘тиd и ти‘ като‘ о‘ного торго‘вца 22.

2. Винителните форми са: пълна – тебэ‘, кратка – тญ, те.

а) Пълната винителна форма тебэ‘, имаща и графичен вариант тебе‘, се използва безпредложно и предложно и изпълнява по същество агломеративна служба: М – Е‘то а‘зь тебэ‘ наDвฅ‘хь саЎT мо‘ите ду‘ми 57а, Где‘ на‘шеญ wрта‘кь, що гw‘ пра‘тихме до тебэ‘ 54, А‘зь е‘смь гото‘ва да до‘и‡да слэ‘дь тебе‘ 36; Ж – вси‘ тебэ‘ ви‘дэха досто‘иN 358, Коги‘ а‘зь тебэ‘ не №бถ‘а, ами‘ когw‘ да №бถ‘а 357а.

б) Кратката винителна форма основно се използва във вариант тญ, предญญставящ черковнославянската книжовна норма, но можем да допуснем, че в него езиковото съзнание на Софроний влага новобългарснкото фонетично съответญствие [те]. Вариантът те се среща само в “Митологията”, и то в 7 употреби срещу 43 с тญ. Примери: М – А‘зь да тญ нау‘ча една‘ рабо‘та 14а, Заво‘дญмь тญ при една‘ мла‘да 31, но мо‘лим те, возми‘ тถ‘ญ жалти‘цฅ, и приведи‘ ме нญ‘коญ жена‘ 28а; Ж – ко‘и‡ тญ го‘ни 354а, защо‘ оЃче не хо‘чеd да сญ wбэща‘ешь като‘ тญ мо‘лญU 358. Може да се отбележи, че във всички случаи вариантът те стои след глагол молญ. Срещат се освен това и удвоени употреби на пълната и кратката форми: М – А‘зь тебэ‘ да тญ кортоли‘сฑмь ง та‘ญ ну‘жда 55.

3. Дателни форми. Пълната дателна форма е тебэ‘, кратката – ти, тท, тญ.

а) Пълната дателна форма на личното местоимение за 2 л. ед. ч. е използвана в две разновидности – без предлог и с предлог на. В първия случай употребата й стои близо зо черковнославянския образец: М – Заради това и а‘зь №чи‘нихь тебэ‘ това‘ щото‘ пати‘ 46а, да не‘ бу‘дэ нญ‘що ни‘ тебэ‘, ни‘ мене‘ 41, и то‘ญ су‘дь да бу‘де непростеO на тебэ‘ 33; Ж – а тебэ‘ прทишло‘ това дарова‘нทе без слугува‘нทе 358, тебэ‘ не е‘ возмо‘жно ни‘где да пои‘дешь 362.

б) Кратката дателна форма е ти, но тя има и варианти тท, тญ. Ако пърญвият е чисто графическа разновидност, то вторият е отражение на котленска фонеญтична особеност – изясняване на [и] в [е], което тук, както и в другите случаи, се отбелязва с буква . Примери: М – Ами‘ о‘нฅ торго‘виць ако‘ ти งгово‘ри та‘кw 46а, и що‘ аресаd да ти да‘мь ง не‘го 57, Нели‘ тญ пора‘чахь а‘зь 58, Нели‘ тญ ре‘кохь аз, да не вредиd жи‘тоU 40; Ж – да ти подаN позволе‘нทе 355а, ка‘ко тท е и‘мญ 356а.

в) В някои случаи се откриват и удвоени употреби: М – Какво‘ ти сказу‘ва тебэ‘ Сvвтถ‘па Фทло‘софь 67а. Тези типични новобългарски местоименни конญструкции имат свое място в новобългарските характеристики на Софрониевия език.

 

ง 18 в. Форми на личното местоимение за 3 л. ед. ч.

Третоличното местоимение за единствено число в Софрониевия език се представя със значително разнообразие от форми и красноречиво свидетелญствува за съчетаването и едновременното използване на книжовните черковноญслаญвянски форми и народните.

1. Именителните форми за трите рода разкриват твърде показателна картина. От една страна, Софроний си служи с черковнославянските местоиญмеญния онь, о‘на, които са и жива реалност в западнобългарските диалекти, а известญно е, че той предпочита диалектните форми според близостта им до стария книжовен образец. От друга страна, Софроний прибягва и до източнобългарญските местоимения тои‡, тทญ‘, то, които са присъщи и на родния му говор, но тези местоимения по-често функционират като показателни, каквито по начало са и с каквито употреби ги знае и народният език по негово време. Така в “Митолоญгията” срещу 12 употреби като лично местоимение на тои‡ стоят 83 употреби като показателно, докато местоимението онь само веднъж е изполญзвано като покаญзателно.

При употребата на двата типа третолични местоимения Софроний си израญญботва своя специфична практика. Така например, ако при мъжки род той преди всичко се опира на местоимението онь (с общо около 170 употреби в двете съчиญнеญния), то при женски и среден род се предпочитат местоименията тทญ‘ и то (първото има 37 употреби срещу 8 на о‘на), като за среден род се използва само местоимението то.

Примери за мъжки род: М – о‘нь ми ре‘че 41, не зна‘ญ за како‘вь кабаха‘ть ми №чи‘ни о‘нь това‘ 36, а то‘и‡ са оба‘рна и ре‘че ми 63, ала‘ то‘и‡ ญ попи‘та 31; Ж – о‘нь ми งгово‘ри 355, като‘ прทи‘де о‘нь №би‘ султа‘нскаго ая‘нина 354а, а о‘нь приви‘ка на чЃлка своегw‘  . . . и то‘и‡ пои‘де и №зе‘ ง мо‘ญ ко‘нь юла‘рญ 357.

Примери за женски род: М – А о‘на не хо‘чеше ни‘какь да прทе‘мне неговฅU рэ‘чи 29а, И о‘на งгово‘ри 32, А тทญ‘ му ре‘че 46, И тทญ‘ теча‘ше сле‘дь не‘го бо‘рзо 24а; Ж – тทญ‘ са‘ма хо‘че да побэ‘гне ง негw‘ 357а, а о‘на по ни‘хное обฅ‘чаи‡ wбра‘щаше лице‘ свое‘ 360а.

Примери за среден род: М – И то‘ мญ ска‘за таки‘ва рэ‘чи да реку‘ 55а; Ж – и поидо‘хме ве‘чеR кь‘сно на едно‘ се‘ло, а то‘ сญ разбэ‘гало 360.

2. Родителните форми на третоличното местоимение за ед. ч. за мъжки род егw‘ и за женски род е‘ญ, които в вародната реч по времето на Софроний не са живи форми, се използват под влияние на черковнославянската местоименна норма в ролята на притежателни местоимения: М – до‘мь егw‘ 18а, ма‘теR егw‘ 14, до‘мь е‘ญ 30, му‘жь е‘ญ 17; Ж – сฅ‘на егw‘ 353, вь живо‘тэ егw‘ 353а, бра‘та е‘ญ 357, му‘жа е‘ญ 357а.

Винителните форми почти изцяло имат новобългарски вид.

а) За мъжки род те са: пълна форма него, кратка – го.

Пълната форма има два графически варианта – него и негw, от тях първият е основен: М- наи‡де дру‘гทи‡ мо‘маL намэ‘сто не‘го 31, хо‘чу да побэ‘гна ง не‘го 62, и тру‘дญха са три‘ годи‘ни саЎT не‘гw да №‘чать 10а; Ж – пра‘тиa тогw‘ сЃщеника до не‘го 361, и па‘кь ญ №зе‘ха ง не‘гw 356а. Употребява се предимно с предлог.

Кратката форма има три графико-фонетични варианта – го, гw и гу. От тях вторият е графическа разновидност, а третият отразява котленската редукญция на неударен гласен [о] и се среща само в “Митологията”: М – А то а‘зь №‘тре па‘кь да вฅ го да‘мь 58, и ра‘достно го прего‘рна и поздрави‘ го 48, като‘ гw №гостญ‘ваa 47, като‘ чю‘ тถ‘ญ рэ‘чи мно‘го гу аџทди‘са , и ре‘че му 27; Ж – Фате‘ти го и принесе‘те го ва‘мо 354а, а велทญ‘то гw не ще‘ 354а.

Дублираната употреба на пълната и кратката дателни форми е рядко явление, напр.: М – ала‘ го №зе‘ и не‘го борзинаU рэ‘чнаญ 20.

б) За женски род винителните форми са: пълна – неญ, кратка - и ю. Черковнославянски характер има единствено последната форма, която се среща само веднъж в езика на “Митологията”, и то в подзаглавието “ Сถ‘е сказа‘нทе испи‘са Му‘со персทа‘ниO на по‘лзу внэ‘шнюю прочитаю‘щимь ю 10а. Тук  родовото съгласуване е направено не със сказание а с *полза. Останалите форми са новобългарски и те често се използват, особено кратката: М – А торго‘вцฅте не wста‘вญха, и‘щаха си жалти‘цญте ง неญ 54а, ако‘ мо‘жишь тฅ да преду‘маd да и‘да да са сме‘сญ саЎT не‘ญ 30;  Ж – и роди‘ль саЎT не‘ญ му‘жеское дэ‘те 358, нито‘ №зе‘ма, нито‘ е пода‘ва позволеO да са‘ №же‘нฅ 357.

4. Дателните форми в основната си част са новобългарски, но в някои случаи се откриват и черковнославянски нормативни отзвуци.

а) За мъжки род се използват две пълни форми: новобългарска на него / на негw и черковнославянска ему. И двете обаче имат много рядка поява: М – И по побฅча‘ю поклони‘ са ему‘ и ре‘че 33а, що мญ‘ тฅ‘ да‘де на не‘гw 29; Ж – ви‘кна на не‘го 354, тук ему‘ не се появява.

Кратката форма за мъжки род му е обща за черковнославянски и новоญбълญгарски, но Софроний се води предимно по новобългарските й употреби – много често тя има ролята на кратко притежателно местоимение. Примери: М – помоли‘ му са да до‘и‡де при мене‘ 31, А ба‘бата му ре‘че 36а; Ж – да му са мо‘лиN 353а, а‘зь му ре‘кох 354а.

б) За женски род същинската пълна дателна форма е не‘и‡, по веднъж тя е употребена и в двете съчинения. Макар да е остаряла, по времето на Софроний тя все още се е използвала в народния език: М – това‘ е пра‘ведно да бу‘де не‘и‡ наказа‘нทе 64а; Ж – да мญ хари‘жи мене‘ не‘и‡ 356а. Освен това в “Митологията” се използва и черковнославянската форма еи‡, но само с притежателно значение, примери са посочени при притежателните местоимения.

Кратката форма е новобългарска – има два варианта и и е, като вторият вариант е резултат от изясняване на гласен [и]. В езика на “Митологията” първият вариант е употребен 42 пъти, а вторият – 19 пъти, докато в “Житието” само веднъж се прибягва към кратка дателна форма, и тя е в котленския вариант: М – и งтрญ‘заха и №ши‘те, и тทญ‘ претерпэ‘ и та‘ญ бо‘лесть му‘жески 64, и ре‘коa и да ญ №пече‘ 46, Е‘то та‘ญ  ба‘ба що ти ре‘коa, почто‘ е да‘духь дрэ‘хата 37, тоги‘ва е ре‘че домугЎTпдарь на жена‘та сво‘ญ 44; Ж – ала‘ е пода‘де позволеO сеги‘ да са wму‘жи, и та‘кw ญ приве‘дохме ту‘ка 357.

 

ง 18 г. Форми на личното местоимение за 1 л. мн. ч.

1. Именителната форма на това местоимение е нถ‘и‡, нฅ‘и‡, по тип тя е новоญбългарска, присъща и на котленския говор. Веднъж в “Житието” се среща и черковнославянското местоимение мฅ в последното изречение: Сถ‘е мฅ‘ №се‘рдно ваN жела‘еN 362а. Примери: М – докле‘ не сме‘ нถ‘и‡ пакь тро‘ица за‘едно вси‘ 53а; Ж – а нถ‘е‡ не и‘мами хлэ‘бь 360, по‘идохме и нถ‘и‡ де‘сญть чЃлвцฅ 354а, а нฅ‘и‡ чЃлвцฅ про‘сти 353.

2. Винителните форми нась и ни са общи за черковнославянски и новоญбълญгарски.

Пълната форма нась се използва безпредложно и предложно: М – не ви‘дэ са да прถ‘иде при наЎT 54, разу‘мно си н๑чиль наЎT 65; Ж – и‘скаха да №бถ‘ญть наЎT 353, Прихо‘ждаха бостаџнถ‘и при наЎT и №стрша‘ваха наЎT ка‘ко хо‘четь и наЎT на ко‘лฅ да набถ‘ญть 356.

Кратката винителна форма има два графически варианта – ни и нฅ: М - ง дво‘и‡ца нฅ ко‘и‡ наDвถ‘и‡ да повеле‘и‡ на о‘наго що му рече‘ да го №чи‘ни 57а; Ж – и заве‘де ни при тэ‘хь 359а, wбฑзе‘ нฅ едиO страa 358а.

3. Дателните форми са: пълна – намь, кратка – ни, с разновидност нฅ: М – Да зна‘и‡шь w ба‘бо, ко‘лко смуще‘нทе ста‘на наN № до‘мь наd зараD та‘ญ дрэ‘ха 37а, и ду‘маха и‡ да‘и‡ нฅ жалти‘цฅте 54а, и порача‘ ни да №ме‘симе чи‘сто бра‘шно саЎT ме‘дь и саЎT ма‘сло 21а; Ж – а на‘мь сверза‘ша ру‘цэ наза‘дь 355а, кратката форма тук не е изполญзвана.

 

ง 18 д. Форми на личното местоимение за 2 л. мн. ч.

1. Именителната форма на второличното местоимение за множествено число в Софрониевия език е вฅ, съвпадаща с черковнославянската: М – Ела‘те вฅ и тро‘и‡ца 55а, Ду‘маи‡те вฅ на сЃна моегw‘ 13а; Ж – Сэди‘те вฅ ту‘ка да по‘ида а‘зь го‘рэ 354, Ко‘и‡ вре‘дь и‘мате вฅ ง това‘ 354а.

2. Винителните форми са вась и ви.

Пълната форма вась има употреби с предлог и без предлог: М – тоги‘ва да си и‘ди при ваT 26а; Ж – и ваT посэ‘чамь 355.

Кратката форма е в две разновидности – ви и вฅ: М – Мо‘лю вฅ‘ ви‘ждьтญ да не бу‘де запа‘лиль нญ‘кои‡ чЃлвкь мо‘и‡та сто‘ка 56а; Ж – А‘зь вฅ позоваa да вฅ‘ пи‘таN за пу‘ть 354а, за‘що ви‘ зове‘ пашаU 354.

3. Дателните форми, както и винителните, рядко се появяват в Софроญниевото повествование.

Повече пъти Софроний прибягва до старата книжовна пълна форма вамь, а към новобългарския й съответник на вас се обръща само веднъж: М – Ами‘ ва‘мь ка‘кь ви са ви‘ди 13а, Благода‘рствую мно‘го пе‘рво на бЃгу вто‘рw на ваЎT що мญ кортоли‘сахте 48; Ж – ваN желаеN 362а.

И тук кратката форма е с две писмени разновидности – ви и вฅ: М – и хари‘за ви го 43; Ж – งпусте‘те мญ да вฅ скажа 356.

Дублирана употреба на двете форми вам ви намираме в един случай – вж. по-горе примера от13а.

Както се вижда, в повечето случаи формите на второличното местоимение за мн. ч. се водят по книжовния образец, но в същото време те не противоречат на състоянието в народната реч по онова време. Само новобългарски са форญмите за дателен падеж на вась и ви.

 

ง 18 е. Форми на личното местоимение за 3 л. мн. ч.

И тук, както при 3 л. ед. ч., се наблюдава по-голямо разнообразие от форญми – предимно народни.

1. Именителните форми и тук са две: о‘нฅ и тถ‘е. По-честа е формата о‘нฅ, която е не само черковнославянска, но и жива форма във врачанския и видинญския диалект, които Софроний добре познава: М – И о‘нฅ като‘ го ви‘дэха  . . . чу‘дญха са 13а, о‘нฅ пола‘гать смуще‘нทе ме‘жду тебэ‘ и ме‘жду мене‘ 39; Ж – о‘нฅ не дохо‘ждаU 355, а о‘нฅ не аре‘сваха кона‘цฅте сво‘и 354.

Източнобългарското местоимение тถ‘е се появява по-рядко – в “Митолоญгията” например се среща 2 пъти срещу 18 употреби на о‘нฅ: М – да чу‘ญть и да ви‘дญть и тถ‘е №че‘нทето мое‘ 49а; Ж – какво‘ да бу‘де тถ‘е дове‘чера прихо‘ждаU 355.

2. Родителна форма ихь е употребена в клиширан израз, но има значение на притежателно местоимение: М – и зарадь се‘дмь фทлосо‘фฅ ца‘ревฅ дэญ‘нทе ихь 10а.

3. Винителните форми също представят двата диалектни типа.

Пълните форми са тญхь / тэхь и нихь с предпочитана употреба на втоญрата форма, която представя и старата книжовна норма и е живо състояние в западните диалекти. В “Митологията” съотношението е 15:3, а в “Житието” 12:4 в полза на форма нихь. Примери: М – не и‘мамь пи‘сано ни едно‘ ง ни‘хь 47а, да не да‘ваN тถญ жалти‘цฅ ง нихь ни‘кому 55, като‘ не งи‘де при тญ‘хь, а о‘нฅ ви‘кнаха 54; Ж – заве‘де ни при тэ‘хь, и сэдญa та‘мо при ни‘хь 359а, по‘и‡доa саЎT ниa 359. Вижда се, че в рамките на едно изречение може да се наблюдава редуване на двете форми.

Кратката винителна форма също има два облика – ги и ихь. Първият облик е основен, докато от втория има една същинска винителна употреба, а другата е в роля на притежателно местоимение: Ж – и а‘зь повэ‘рувахь и вэнча‘хь иa 357. Примери: М – ру‘цэте мо‘и возмо‘жно е ле‘сно да ги измฅญ 22, да‘и‡ му ги 54; Ж – и като‘ поми‘на прода‘де ги, №зе‘ ги хаџ Вла‘сทю и МаUปе‘и‡, и преда‘доха ги о‘нฅ на едного‘ чЃлвка 355.

Дателните форми са: пълна тญмь, кратка – имь. Пълната се появява веднъж: М – и тฅ‘ тญ‘мь да №чи‘нишь 68а. Кратката има по-чести употреби: М – И ска‘за имь 17, ре‘че имь 53а; Ж – да имь งво‘рญ 353а, да имь งсэче‘ гла‘вฅ 355а. Както и другите дателни форми, така и тази има специфичните за народния език употреби като кратко притежателно местоимение.

 

ง 18 ж. Обобщени изводи за личните местоимения

Общата картина на личните местоимения в разглежданите Софрониеви творби може да се представи в табличен вид (вж. таблица 1).

От представения преглед и анализ на личните местоимения и на техните форми в езика на “Митологията” и “Житието” могат да се направят няколко общи извода.

Първо, в езика на Софроний Врачански водеща роля имат новобълญгарญските форми на личните местоимения:

а) В именителна служба използва както книжовните черковнослаญвянญски форми, общи и за западните говори, така и източнобългарските народни месญтоญименни форми.

б) Към черковнославянските родителни форми прибягва само при третоญличните местоимения, като ги използва за изразяване на притежание.

в) Винителните форми, които практически са форми за агломеративен падеж, съвпадат основно с народните.

г) При дателните форми старата книжовна норма се проявява само при пълните форми, докато кратките имат типичните народни употреби.

д) Много по-често се прибягва до кратките винителни и дателни форми, отколкото към пълните.

Второ, както в народната реч пълните и кратките винителни и дателни форми се използват и удвоено.

Трето, кратките форми за дателен падеж по новобългарски образец се използват и приименно за означаване на принадлежност.

Четвърто, именителните форми на третоличните местоимения тои‡, тถทญ‘, то, тถ‘е, онь, о‘на, о‘нฅ са по същество стари показателни местоимения и Софроний ги използва, както това е в народната реч, и като показателни.

 

 ง 19. Притежателни местоимения

Притежателните местоимения също са представени с разнообразните си форми. Както това е в новобългарски, те имат пълни и кратки форми. Като кратки притежателни местоимения се използват кратките дателни форми на личните местоимения, както това е в народния език. Освен това обаче като притежаญтелญни местоимения се употребяват и родителните форми на третоญличните местоญимеญния. Пълните притежателни местоимения имат граматиญчесญките категории род, число, падеж, определеност. За разлика от прилагаญтелญниญте на тях им е свойствена и категорията лице на притежателя.

 

ง 19 а. Форми на притежателното местоимение за 1 л. ед. ч.

Притежателното местоимение за 1 л. ед. ч. в Софрониевия език е изполญзвано с трите си родови форми, като падежите са застъпени в различна степен.

1. За мъжки род пълното притежателно местоимение има следните форญми:

а) Именителна форма мои‡. Т е обща за черковнославянски и новобълญгарญски. Словоредната й употреба показва, че Софроний се води по стария книжоญвен образец – местоимението стои основно в постпозиция по отношение на същеญствиญтелното, както това е в езика на “Неделника”[34]: М – И му‘жь мо‘и‡ сега‘ е во‘нь 46а, бЃгь мо‘и‡ ще подаде‘ мене‘ си‘ла 27а; Ж – ала‘ и стрฅ‘и‡ мо‘и‡ на ЦЃриграD №‘мре 353, саЎT сле‘зฅ wпла‘каa живоU мо‘и‡ 359а.

б) Родителна (или родително-винителна) форма моегw‘, моего‘. Черковноญслявнска особеност, тя сравнително често се използва: М – ду‘маи‡те на сЃна моегw‘ 13а, да ви‘дญть и тถ‘е №че‘нทето мое‘, що гw н๑чихь ง Сvнтถ‘па №чи‘телญ моего‘ 49а; Ж – прати‘ сЃна моегw‘ саЎT едногw‘ чЃлвка 355, и поидо‘ша до друга‘рญ моегw‘  353а.

в) Дателна форма мое‘му. Употребена е веднъж в “Митологията” – Разумญ‘хь а‘зь почто‘ не е возмо‘жно ни оЃцу мое‘му да м кортоли‘са ง та‘ญ па‘губа 24а.

г) Определена форма моญ. За разлика от останалите форми тя следва новоญбългарския словоред - стои в почти всички случаи пред съществителното: М – Мо‘ญ му‘жь мене‘ sле‘ мญ бฅ‘ 36, Мо‘ญ ра‘зумь спроти‘ вашаU прему‘дрость сумни‘теญлень дохо‘ди 51; Ж – и №зе‘ ง мо‘ญ ко‘нь юла‘рญ 357, тоги‘ва ме №зе‘ стрฅ‘и‡ мо‘ญ на мэ‘сто сฅ‘на 353.

2. За женски род са употребени три форми:

а) Именителна форма моญ‘, срещана главно в черковнославянска словоญредна позиция: М – Чу‘хь дЃши моญ‘, ка‘ко тญ бถ‘ль му‘жь тво‘и‡ 35а; Ж – и ง безу‘мญнаญ мла‘дость моญ‘ не хо‘чахь да имь сญ покорญ‘ваN 354, И прทи‘дохь на епЎTкпถ‘а моญ‘ 358.

б) Винителна форма мою‘. Намира се само в “Житието”: ко‘лико №коре‘нทе терпэ‘хь ง же‘ну мою‘ 353а, вла‘шка качу‘ла и‘маa на гла‘ву мою‘ 361.

в) Определена форма моญ‘та. Няколкото й употреби в двете съчинения са в препозиция: М – А‘зь да му приведа‘ моญ‘та жена‘ 28а; Ж – сญ прода‘доха и ку‘пиха № моญ‘та хи‘жа 356а, да вэнчеиd тฅ‘ моญ‘та жена‘ саЎT гทаву‘рина 357а.

3. За среден род Софроний си е послужил само с именителна форма мое‘, която има и редуциран вариант мо‘и‡: М – не пи‘таи‡ мญ ча‘до мое‘ 30а, Мо‘и‡ живе‘нทе да бу‘де ли‘ѕано ง мене‘ 11; Ж – И та‘кw неспоко‘и‡но нญ‘колико годи‘ни промину‘вахь живе‘нทе мое‘ 354.

4. За множествено число се откриват употребени три форми:

а) Именителна форма мо‘и (мо‘и‡) е най-често използвана: М – Е‘то wрта‘цฅญте мо‘и 353а; Ж – родни‘ни мо‘и‡ пове‘че разграби‘ша до‘мовнฅญ вещи‘ 353а.

б) Дателна форма моимь – появява се веднъж: Ж – ала‘ бЃгь сЃтฅи‡ возда‘де ми пра‘ведно по дэлаN моиN 354а.

в) Определена форма мо‘и‡те на два пъти се появява в “Митологията” – Е‘то а‘зь тебэ‘ наDвฅхь саЎT мо‘и‡те ду‘ми 57а.

Освен разгледаните дотук форми, като единствен пример, може да се приведе черковнославянската форма за двойствено число дателен падеж мои‘ма, употребена в “Житието” – и №да‘ри мญ саЎT тепеџи‘ку два‘ пу‘ти по плญ‘щима мои‘ма 357.

5. Кратката форма на притежателното местоимени за това лице е ми. Тя се появява много по-рядко от пълните форми, което говори за все още силното влияние на стария местоименен образец. Примери: М – да пра‘тиd зญ‘тญ ми до наЎT 26а; Ж – и о‘нฅญ ме повле‘че саЎT вь‘жето на шถ‘ญта ми 357а, очи‘те ми хо‘чеха да извадญU 359. Следваното от местоимението съществително е винаги членувано, както е и днес в книжовната норма.

 

ง 19 б. Форми на притежателното местоимение за 2 л. ед. ч.

Притежателното местоимение за това лице Софроний използва главно в пълните му форми. Кратката се среща веднъж. В езика на “Житието” формите на това местоимение не се появяват.

1. За мъжки род пълното притежателно местоимение е употребено в няколко форми:

а) Именителна форма тво‘и‡. Тя е обща за черковнославянски и новобълญгарски, но тук словоредно се следва старият книжовен образец: М - №краси‘ до‘мь тво‘и‡ 31, Тฅ‘ зна‘и‡шь добрэ‘, ка‘ко е оЃць тво‘и‡ ста‘рь и не‘мощень 14а.

б) Родителна (или родително-винителна) форма твое‘гw, твое‘го. Среща се около 20-ина пъти: М - №‘тре ще пра‘тญ сฅ‘на твое‘го 12, порача‘хь на сЃна твое‘гw 50.

в) Дателна форма твое‘му. Открива се в два примера: М – прине‘сохь тญ до‘брь слу‘хь, и ра‘достень хабеR заради‘ сЃна твое‘гw, и наслэ‘дника црЎTтвทю твое‘му 48а.

в) Определена форма тво‘ญ. Има три употреби: М – и‘машь ли и та‘ญ напи‘сана на тво‘ญ тефтеR 44а.

2. За женски род пълното притежателно местоимение Софроний използва в три форми:

а) Именителна форма тво‘ญ. Среща се и пред, и след съществителното: М – А‘зь да сто‘рญ во‘лญта тво‘ญ 31, като‘ сฑмь а‘зь тво‘ญ жена‘ 29.

б) Винителна форма тво‘ю. Открива се в един пример: М – но sле‘ хо‘чешь да испрове‘ргниd дЃшу тво‘ю 29.

в) Определена форма твоญта. Представена е с 4 употреби: М – и а‘зь са wскорби‘хь зараD тво‘ญта ско‘рбь 57.

3. За среден род формите са две:

а) Именителна форма твое‘. По-често стои след съществителното: М – w ца‘рю, нถ‘и‡ сми‘ слу‘ги на твое‘ держа‘вทе, и спроти‘ повеле‘нทе твое‘ гото‘вฅ есмฅ‘ да испо‘лниN жела‘нทето твое‘ 17.

б) Определена форма тво‘ето: М – А‘зь ща‘ соверша‘ тво‘ето жела‘нทе 35.

4. За множествено число именителната форма твои‡ стои в постпозиция, а определената форма тво‘и‡те – в препозиция: М – фทлосо‘фฅ тво‘и‡ 27а, какво‘то совэ‘туваU и ду‘мать тво‘и‡те пашถ‘е 63.

5. Кратката форма е ти: М – сฅ‘нь ти коги‘ наче‘не да хорати‘ ще ска‘жи това‘ 63.

 

ง 19 в. Форми на притежателните мекгоимения за 3 л. ед. ч.

Притежателните местоимения за това лице в новобългарски са интеญресна и богата на форми лексемна реалност. Ако за останалите лица притежаญтелните местоимения имат число и род на притежаваното, то за 3 л. ед. ч. те освен това имат форми и според рода на притежателя.

Софроний Врачански основно си служи с народните притежателни местоญимения за това лице, но под влияние на черковнославянските форми за останаญлите лица често ги подвежда по техен формален образец. Освен това, като притежателни местоимения той използва и родителните форми на личните местоимения за 3 л., както това е в черковнославянски. Според рода на притежателя могат да се обособят две групи – една за притежател от мъжки род и среден род, друга за притежател от женски род.

1. Първата група, при която притежателят е от мъжки или среден род, според рода и чеслото на притежаваното има следните облици: за притеญжаван мъжки род, за притежаван женски род, за притежаван среден род, за притежаван в множествено число.

а) Местоимението за притежаван мъжки род има използвани три форми:

- Именителна форма не‘говฅи‡. Въпреки че е от новобългарски тип, тя има черковнославянското дълго окончание и словоредно е подведена по черковноญслаญвянската норма – стои в постпозиция спрямо съществителното: М - №‘мь не‘говฅи‡ то‘лкоЎT не пости‘гва 59а, Ала‘ тому‘ члЃвку голญ‘ма по‘лза №чи‘ни дру‘гь не‘говฅи‡ 68; Ж – приве‘доша ме на не‘говญи‡ кона‘кь 361.

- Родителна (родително-винителна) форма не‘говаго: М – и голญ‘мое блЃгодаре‘нทе чи‘нญше на Сvнтถ‘па Фทло‘софа №чи‘телญ на сЃна не‘говаго 62а; Ж – хо‘чехме саЎT едногw‘ wрта‘ка не‘говаго да по‘идемь № Анадо‘лскаญ стра‘на 353.

- Определена форма неговฅญ. Открива се в езика на “Житието” – хо‘чуть да натова‘рญть всฅ‘ญ не‘говฅญ до‘лгь на мене‘ 353а.

б) Местоимението за притежаван женски род Софроний е използвал в неговата именителна форма не‘говаญ: М – и №диви‘ сญ . . . и на №‘мнаญ не‘говаญ острота‘ 55а; Ж – а‘зь не зна‘ญa не‘говаญ ле‘сть 351а.

в) За притежаван среден род са употребени форми от две местоимения – не‘говое и то‘гову:

- Именителните форми не‘говое и то‘гову имат новобългарския тип словоญредно разположение: М – и №мегчи‘хь не‘говое тве‘рдо молча‘нทе 62а; Ж – наченаa да хо‘дญ по не‘говое №гожде‘нทе 354а. Местоимението то‘гову е получено от родително-винителната форма на показателното местоимение за 3 л. ед. ч. – того. То е народно по тип, присъщо е на мизийските говори[35]. У Софроний се среща веднъж: М – W цЃрю, на то‘гову №бทе‘нทе не е себе‘пь и жена‘та 50а.

- Определена форма е употребена само от първото местоимение – не‘говото, не‘говоту: М – на не‘говото №бทе‘нทе не е себе‘пь Сvнтถ‘па 50а, Ко‘и‡ хо‘чеше да бу‘де себе‘пь на не‘говоту №бทе‘нทе 50.

г) За прите